Отиде, отвори нотите и каза пискливо пред стоящия до него микрофон.
— „Концерт за хеликоптер с оркестър“. Изпълнява авторът.
Залата ахна. („Какъв е този виртуоз — „хеликоптерист“!“). Шумна вълна премина по редиците, сля се с първите звуци на рояла. Изглежда, че изчервилият се от вълнение автор очакваше именно такова начало на своя концерт: след първата вълна на прилив стремително се понесоха следващите — градът ритмично се вливаше в академичната зала с безкрайния си океан от звуци. Бръмчаха мотори, крачеха минувачи, напрегнато се трудеха улиците. Далеч някъде удари часовникът на кулата, прозвучаха детски гласове. Познатият град се разкри за слушателите, градът, в който ден след ден минава животът им.
Изведнъж засвири и оркестър. Пианистът погледна към залата, усмихна се, кимна на някого и продължи да свири заедно с оркестъра. Макар на сцената да нямаше никакви музиканти, звучаха тръби, пееха цигулки, удряше голям барабан и обагряха музикалния град с всички цветове.
Само ония, които седяха в партера, се досещаха, че вместо оркестър свиреше едно момче. То седеше спокойно на първия ред, загледано към тавана, а под синята му куртка се лееше оркестровата музика. Електроник предварително се бе уговорил с Професора, че ще му помага с оркестров съпровод — нали е обявено, че концертът е с оркестър, и той беше записал на монтирания в себе си магнетофон откъси от симфонии на класици. Те бяха репетирали концерта и сега Електроник изпълняваше ролята на оркестър.
Радостите и скърбите на големия град завладяха изпяло слушателите. Те сякаш вървяха по тротоара и усещаха приятелската топлина на напечения камък; правеха път на момченцата, чули отдалеч тропота на бързащите им обувки: заспиваха, загледани в звездите през прозореца и изпускаха отворения учебник; посрещаха новия ден, като се радваха на слънчевия изгрев — учениците притихнаха, поразени от това, колко точно познава самоувереният автор на концерта техния живот.
Музиката гърмеше все по-упорито и в очите, на слушателите се замержеляха светкавици. Пианистът и момчето-оркестър се увлякоха в изпълнението и стигнаха до един опасен праг за човешкия слух, когато дори и най-приятната мелодия може да причини болка. В такива мигове музиката става зрима и замисълът на композитора, който е писал съчинението си върху потна хартия с обикновена писалка, се въплъщава в странни символи. Сред резките светкавици, каквито понякога наблюдават летящите в кораба космонавти, зрителите виждат фантастични силуети, танцуващи фигури, безкрайните простори на космоса; на някои при това им се струва, че стоят пред черната дъска и се мъчат да си спомнят някакви формули, но ги мързи да вдигнат ръка, да отворят уста, мързи ги дори да мислят за формулите.
В това зрително възприятие на съчинението на Каролков нямаше нищо удивително. Както е известно, музиката отразява в звукови образи чертите на своето време, някои важни идеи. Вавилонският клинопис, който досега никой не е разшифровал, представлява, както предполагат учените, запис на мелодия, съпровод на някакъв древен мит. И музикалната теория на Птоломей изразява неговата космология с неподвижното Слънце в центъра на света. А съчинението на Професора, разбира се, се опираше на съвременните знания и преди всичко на математиката, инак Електроник не би могъл да го усвои така лесно и великолепно да го инструментира.
Момчето-пианист и момчето-оркестър се разбираха един друг прекрасно. Но ето, че оркестърът млъкна — градът затихна, настъпи нощна тишина. Звучеше само роялът, звучеше така, сякаш трещеше хеликоптер. Хеликоптерът се издигаше все по-високо и по-високо — над хората, над нощта, над света, докато не изчезна сред звездите…
На автора на хеликоптерния концерт ръкопляскаха от все сърце. И той скочи от стола, забрави нотите си и бързо се скри зад кулисите. И там видя знаменития пианист.
— Поздравявам те — горещо каза Турин и стисна ръката на младия си колега. — Как се казваш? Нима сам си го съчинил?
Професора беше страшно изплашен: Термопил Турин е слушал съчинението му! Той сви глава в раменете си и измърмори нещо в отговор. После видя Електроник и се зарадва.
— Ето той — Професора посочи другаря си — ме научи някога да свиря по формулата на Рихтер.
Турин огледа придирчиво Електроник, той се досещаше, че под дрехите му е скрит магнетофон.
— Ти ли заместваше оркестъра? — попита той.
— Аз — спокойно каза Електроник. — Помъчих се да изведа формулата на Рихтер, но разбира се, не успях: изкуството е твърде сложно за математическия анализ. Затова пък се научих на някои музикални похвати.