— Великолепно — измърмори Турин. — После ще ми разкажеш за своята работа… — Той бързаше за сцената. — Не си отивайте след концерта, приятели. Искам да поговоря с вас.
Той излезе на подиума. Седна, сложи ръце върху клавишите и около минута седя неподвижно, като разглеждаше с интерес забравените от Професора ноти.
„Формулата на Рихтер… — каза той тихо. — Значи може да има и формула на Турин?“
— Аз зная седемдесет и девет математически символа от началото на вашето свирене — потвърди Електроник, който беше чул казаните на глас мисли. — За формула това не е достатъчно. Искате ли да ги нарисувам във въздуха.
Много странно, но Турин чу математика, погледна към него, като се мъчеше да разбере не се ли шегува той, и разбра, че момчето говори истината. И каза бързо в отговор, почти без да мърда устни:
— Сега не. После ще покажеш.
Турин не обичаше математиката още от ученическия чин, понякога му се приспиваха мрачни сънища за изпити по тригонометрия. Но сега, колкото и да е чудно, споменаването за формулата го заинтересува. Той се съсредоточи, реши да свири за този загадъчни момчета.
Турин свиреше Чайковски.
… Приятелите слушаха пианиста в ложата. Електроник с гордост поглеждаше към съкласника си. Може би той виждаше портрета на Професора окачен в родината на класиците по музика. А може би си представяше скулптурата му, отлята от чисто злато — точно такава, каквато фараоните са поставяли на знаменитите музиканти.
Електроник беше прав: не е по-лесно да се изведе формулата на Турин от това да се научиш да играеш добре шах. Но той чувствуваше, че именно музиката му помага да обмисля главната задача, и благодареше на другаря си, че попадна на този концерт.
Звучеше Чайковски.
Термопил Турин свиреше както винаги блестящо.
Професора все още се вълнуваше за съчинението си. Електроник очакваше с нетърпение разговора с големия музикант: може пък да му открие някакви закони на творчеството?
Девети април.
Ден без математика
Този ден директорът на училището на младите кибернетици се занимаваше с работите на осми „Б“ клас.
Рано сутринта позвъни треньорът на оборния тим по хокей и поиска разрешение да освободят Макар Гусев от уроците. Треньорът каза, че Гусев според него притежава блестящ удар към вратата и сега искат да го видят специалисти — майстори на хокейния стик. Директорът знаеше за спечеления мач, но не предполагаше, че Макар, който се готвеше за отговорната тренировка, вече лежи в своята камера за свръхсила… Той каза, че е съгласен да освободи играча, след което чу красноречиво-възторжената фраза на треньора: „Ако моите прогнози за Макар Гусев се окажат верни, ще сваля шапка на вашето училище“. На училището на младите кибернетици сваляха шапка много знаменитости и директорът не се учуди много на това признание.
Пианистът Термопил Турин поздрави директора с талантливия музикант в лицето на осмокласника Каролков, запита отдавна ли Вова проявява своите способности, как се учи, не му ли пречат музикалните занимания на доброто учене. Директорът спомена за математическите наклонности на Каролков и на свой ред научи за изпълнението на необикновения концерт. Той беше радостен, че знаменитият пианист предложи да даде няколко урока на Каролков.
Телефонното позвъняване от австралийския град Мелбърн учуди директора. Астрономическото дружество търсеше мистър Сироежкин, искаше разрешението му да публикуват статия за откритието на Свръхновата. Директорът погледна часовника си — занятията още не бяха почнали — и каза номера на домашния телефон на Сироежкин.
Директорът реши да намери класния наставник.
— Как така, Семьон Николаевич — каза той на Таратар, — цял свят, може да се каже, се занимава с работите на вашия осми „Б“ клас, а аз водя преговори, без почти да зная нищо за това, което става?
За голяма изненада на директора, Таратар се държеше войнствено.
— Не разбирам всичко в тази история, Григорий Михайлович! Математическите работи на учениците са правилни, но самите открития са твърде сложни и противоречат на общоприетата логика. На вас например никога ли не се е случвало да летите по улиците със саморъчно направено килимче?
Директорът замислено драскаше с молив по листа и рисуваше големи въпросителни.
— За килимчето ми разказваше Виктор Илич Синица — каза директорът. — Но нещо много мъгляво.
Таратар прихна през щръкналите си мустаци.
— Ако самите вие го бяхте изпитали, мъглата изведнъж щеше да се пръсне. Впрочем килимчето е изгубено. — Таратар прошаря с поглед познатия директорски кабинет. — Извинете, Григорий Михайлович… Вие знаете, през тези тридесет и шест години работа съм виждал много различни ученици — диваци, рицари, оратори, нови Одиссевци, Едисоновци, Айнщайновци… Но тези обикновени гении ще ме доведат преждевременно до пенсия.