— Формула за гениалност? — измърмори Сергей. — Велико нещо ще е, ако можеш да я откриеш!
Електроник поклати глава.
— С тази формула си служат само хората. Но такава няма… Навярно ще трябва да изучавам самия човек, за да разбера как мисли той.
Сироежкин искрено се зарадва на извода:
— Изучавай го, Електроша! Още сега, почни с мен. — Той зае важен вид. — Задавай всякакви въпроси! Не се стеснявай.
— А как да изучавам човека? С какви средства? — попита приятелят.
Сергей се замисли.
И наистина как да изучава него, Сироежкин, когато и самият той не знае с какво живее в момента и какво ще последва само след минута? Понякога си мислеше: кой е той — Сергей Сироежкин? И си представяше лицето си, сякаш гледаше в огледало. Ами ако надзърне по-надълбоко? Как например мисли? Ясно е, че през тези минути вътре в него работят някакви сложни механизми на паметта и той по навик ги управлява. Но как действуват те, как той, Сироежкин, управлява себе си и в какво се състои формулата на гениалността на човека, която търси да открие Електроник, не можеше да си представи.
— На много сериозни въпроси още няма отговор в книгите — каза Електроник. — Например за твоя яростен вирус.
— За какъв вирус?
— Когато ти пребледняваш или се изчервяваш.
— Всичко това — за вируса — е измислица — призна Сергей. — Просто се вълнувам, когато ми говорят за нея. Само на тебе го казвам.
Сергей взе от масата листа и прочете своите стихове.
— За нея ги съчиних, разбираш ли? Изучавай ме, изучавай!
Електроник преценяваше получената информация.
— Прочети ми още стихове — изведнъж помоли той.
Сергей се учуди, но започна да чете, като си припомняше онова, което беше учил. Отначало плахо, с половин глас, после по-уверено, дори изразително. Електроник застина неподвижно, той попиваше непознатите звуци и словосъчетания.
— Поетите сбито и точно са предавали важна информация — каза Електроник, когато Сергей млъкна. — Струва ми се, че поетите, художниците, музикантите знаят това, което търся аз.
Сироежкин се досещаше, че в схемите на Електроник се води сложна борба, че той взема важно решение.
— Спомних си думите на Нютон — каза Електроник. — Той се виждал като малко момченце, което играе на морския бряг сред камъните и раковините, тогава, когато пред него лежи великият непознат океан на истината… Океанът на истината — това е твърде много за един човек. А пък аз дори не съм човек.
— Аз съм човек! — каза уверено Сергей. — Не бой се. Заедно ще открием тази формула. Ти ме питай, питай ме!
— Добре. Отговори ми как разбираш прекрасното?
Сироежкин се замисли…
Единайсети април.
Новият Таратар
— Веднага личи, че си новак, Електроник — каза Сироежкин, като влизаше в клас. — Още никого няма, а учителят е на мястото си.
Той остави чантата си на чина и с учудване обърна поглед към дъската. Вместо обикновената класна дъска светеше огромен, почти колкото цялата стена, екран.
— Какво е това, Електроник?
— Моето рационализаторско предложение — каза спокойно новият учител. — Дъска с нова конструкция.
Екранът показваше разтворените врати на училището, идващите с чанти в ръце ученици.
— Класно изобретение! — похвали го Сергей.
— Специално за нашия клас — потвърди Електроник.
— Значи няма вече да драскаме с тебешир. Гледай, изучавай и прави изводи — предположи Сергей.
— Ние можем да се включваме към лабораториите, телевизията, изчислителния център. Честно казано, това не е мое изобретение. Виждал съм в много институти как професорът чете лекция на катедрата, а студентите го виждат и чуват от стотици и хиляди километра.
— Ти си най-добрият учител в света — похвали Сергей приятеля си. — Таратар ще е доволен от тебе. А другите класове ще си умрат от завист… Впрочем, ще идват при нас на екскурзия… — Той показа дъската. — Гледай! Ето бързат дребосъците от долните класове!… Бързат първокласничетата. А академиците от десетите класове не бързат… Те дори не знаят, че имаме такова изобретение… Сега ще се покажат нашите…
Те наблюдаваха как децата влизат в училището и пред тях се изпречваха живи картини от минали епохи. Като размахваха въображаеми копия, каменни брадви и лъкове, шумно нахълтаха в коридора малките „древни“ хора: те смъкваха пухкавите си зверски кожи в гардероба, слагаха пантофи и изведнъж се превръщаха в симпатични ученици. Група мълчаливи „рицари“ в гладки кожени куртки със стиснати под мишница чанти гръмко трополяха с обувките си и, без да хвърлят ни един поглед към момичетата, влизаха направо в клас. Бавно вървяха ораторите, говореха всички в един глас, без да се изслушват един друг; грамадните им чанти бяха натъпкани с учебници и тетрадки… Изобретателите носеха кутии с модели… Някой, който вървешком измисляше фотонна ракета, пусна с огледалцето си слънчеви зайчета и „ракетата на светлината“ отлетя през отворената врата.