Олег запали мотоциклета и на малка скорост изпрати приятеля си с кравата до шосето. До града имаше пет километра. Олег пожела щастливо пътуване и препусна към училището.
Момчето вървеше отстрани на шосето, кравата зад гърба му заемаше почти половината от шосейното платно. Смирнов се страхуваше, че бръмчащите автомобили ще изплашат животното. Но кравата не проявяваше никакво любопитство към техниката. Обратното, любопитство проявяваха всичко пътуващи в превозни средства. Колите, които настигаха кравата, рязко удряха спирачки, известно време пътуваха успоредно с нея, после пак набираха скорост. Подире й се мъкнеше тълпа от дечурлига и зяпльовци.
Биологът реши твърдо да не отговаря на никакви въпроси, за да не обърка пътя — ония, които се интересуват, ще научат всичко на изложбата. А всеки, който бе видял животното, не можеше да не се изкаже. Дечурлигата най-много се интересуваха какво ще стане, ако това кравище замахне с рога.
Виктор беше горд със своето изобретение. Само веднъж той се ядоса, когато някакъв малчуган изскочи от тълпата и каза провлечено, като се кълчеше:
— Млъкни! — каза му строго изобретателят. — Сега ще ти дам една „сивушка“.
Кравата сякаш разбра стопанина си, замахва страшно с рога и шегобиецът за миг се изпари.
— Умна е — единодушно решиха зрителите.
При градската черта, тъкмо там, гдето се кръстосват двете шосета, се раздаде предупреждаващ глас от високоговорител:
— Момчето с кравата да спре!
Зяпачите се увеличиха.
Довтаса един жълт милиционерски мотоциклет. Сержантът слезе от седалката, бавно огледа животното, отдаде чест на Виктор.
— Къде отивате, гражданино?
— На Изложбата за постижения на народното стопанство — отговори Виктор. — Рекордсменка!
— Добре — каза сержантът. — Вървете след мене. През града не е лесно да я преведете. — И се наведе към осмокласника. — Как се казваш?
— Аз ли? Виктор Смирнов.
— Много ми е приятно — усмихна се сержантът. — А тя?
— Надежда — неочаквано и за себе си каза Смирнов. Изобретението му вече имаше име.
— Надя, значи — широко се усмихна сержантът.
— Не в оня смисъл — поправи го изобретателят. — Това е моята надежда. — И повече нищо не взе да обяснява.
— Ясно. — Сержантът пак премина към официалния тон. — Каква е височината?
— Височината на кое? — не разбра Виктор.
— До върха на рогата — обясни милиционерът. — Мостовете, жиците и т.н. имат допустима височина.
— Не зная, не съм я мерил.
— Ще се движим с всички мерки за предпазливост — предупреди сержантът и извика по радиото втори мотоциклетист.
Придружен от почетния ескорт, експонатът се придвижваше към изложбата. Трябва да кажем, че гигантското животно нито веднъж не се спря пред червената светлина; потоци от коли и пешеходци, трамваи и тролейбуси — всички правеха път на Надежда. Пешеходците гледаха почтената крава от значително разстояние. Пътуващите в превозните средства долепваха чела към стъклата. Децата си умираха от възторг, като гледаха как рогата на кравата едва не докосват тролейбусните жици.
На изложбата дежурните предварително бяха отворили широко главната врата: ясно, и тук си бе казала думата милиционерската радиостанция. Придружено от голям брой любопитни, момчето с кравата се отправи след мотоциклета към павилиона „Животновъдство“. Той не забеляза как към тълпата на запалянковците се беше присъединил и баща му. Виктор в отлично настроение си тананикаше песничката на оня малчуган: „Аз в тази Надежда до уши съм влюбен…“
При павилиона, украсен с дърворезба, Виктор върза Надежда за едно дърво и благодари на сержантите за помощта. Тълпата се разположи край павилиона в полукръг и заобсъжда необикновените данни на животното. Дори продавачите от будките оставиха своите сандъци с пирожки и сладолед — къде ти сега купувачи!
Директорът на павилиона стисна ръката на Виктор, поздрави го за рекордния екземпляр, като предварително му обеща медал от изложбата. След това внимателно огледа кравата, преценявайки размерите й на око.
Виктор ликуваше: „Сега няма как да се откаже от обещанието си… Пред толкова много свидетели…“
Той забеляза, че е дошъл деловит фотограф, който снимаше неговата Надежда от различни страни.
— Но къде ще намеря помещение за такъв експонат? — каза директорът, когато се върна при Виктор. — Нямам свободна територия. А пък за нея трябва…