— Опитай!
— Ще мога ли? — повтори Електроник и в думите му прозвуча странна печал.
Най-почетният участник в изложбата беше старинният пощенски началник „Марк—121“. Той водеше рода си от първия, знаменит компютър „Марк—1“, който тежеше четири и половина тона и умножаваше двайсетцифрени числа за шест секунди. Чудовищно бавна скорост в сравнение с десетките милиони операции в секунда! „Марк—121“, разбира се, смяташе хиляди пъти по-бързо от своя дядо, но и той, с олющената отстрани боя, с праволинейната форма на своите обемисти блокове, изглеждаше като музеен експонат.
През целия си дълъг живот „Марк—121“ беше сортирал и изпращал писма в разни краища на света. Той беше изучил всички тънкости на своя занаят и ако авторите на писмата бяха посочили на плика Париж, Лондон или Москва, без да споменат страната, той намираше телефона им по обратния адрес, звънеше, уточняваше къде да изпрати писмата — в столиците на големите страни или в малки американски градове. Пощенският началник знаеше наизуст градовете и селцата в разни страни, за където най-често пишеха неговите кореспонденти; той помнеше дори далекоизточната гара Ерофей Павлович.
Говореше бавно, с глух, скърцащ глас, предлагаше на посетителите да изпратят отворени картички във всички краища на света.
Осми „Б“ с удоволствие се възползува от предложението: всеки попълни по една картичка и я пусна в желязното пише. „Марк—121“ постави паметния печат и веднага на таблото повтаряше адреса. Той нямаше въпроси — всички картички бяха попълнени грамотно.
— Извинете — вежливо се обърна Електроник към старейшината, — вие познавате, прекрасно земното кълбо, кое място ви харесва най-много?
— Чикаго, централната поща — чу се след кратка пауза тенекиеният звук. — Аз работих там цял живот.
— Значи, това е първото ви пътуване? — продължа Електроник. — Какво ви е впечатлението?
Пощенският началник издрънча с железните си степи.
— По пътя нищо не правих. Помислих, че ме карат на бунището. Благодаря ви, мистър, че ми зададохте тия въпроси. Аз мога още да върша работа!
— И аз съм такъв участник в изложбата, какъвто сте вие — каза Електроник и, като пожела на колегата си успехи, измърмори едва чуто фраза, която улови само стоящият до него Сироежкин: „Такова бъдеще чака всички нас…“.
Таратар помоли Електроник да ги разведе из изложбата. Най-напред Електроник им показа залата с най-съвременни системи — машините на Интермаш. Те се отличаваха една от друга по номера и серии и всяка работеше по свой начин.
Машина-инженер топеше стомана в далечен завод: на всеки екран беше изобразена бумтяща мартенова пещ. Машина-диспечер мигаше със сигналните си светлинки и регулираше движението на голяма железопътна гара. Машина-конструктор планираше едновременно хотел, океански лайнер, космически кораб и реактивен самолет, даваше своите изчисления и чертежи на специалистите, получаваше поправките и отново се заемаше с изчисленията; за тази работа някога отиваха години, а сега — броени седмици.
Хората около тези машини бяха малко. Те даваха кратки пояснения, работеха при пултовете и отстрани изглеждаха просто скромни помощници на всесилните агрегати.
Компютърът Епикак работеше без помощници и приемаше посетителите в отделен кабинет. Като видя децата начело със сътрудник на изложбата и учител, той ги поздрави на английски и веднага делово попита желаят ли господата да реализират чековете си или пък да направят с негова помощ изгодна сделка.
Епикак — мощна машина с аеродинамична форма, преливаща се във всички отсенки на златистите цветове — бавно се движеше покрай дългата полирана маса с меки кресла. Други предмети в стаята нямаше. По всичко личеше, че Епикак беше солиден банков служител, натъпкан с долари, марки и други валути на западните страни.
— Извинете, ние не си служим с чекове — отговори на английски Електроник.
— Моля за извинение — с приятен тон произнесе Епикак, — вероятно с чековата книжка във вашето училище се разпорежда директорът?
— У нас системата е друга — уточни Таратар, — за училището плаща държавата.
Епикак блесна със своите страни и пусна в очите на събеседниците си рой искри.
— Разбирам ви… Щом няма да се занимаваме с делови операции, аз с голямо удоволствие ще ви разкажа за нашата фирма.
От думите на великолепния Епикак излизаше, че той и неговите електронни колеги от най-новата система, които работеха в банки, заменят трийсет милиона канторни чиновници (клеркове) — почти цялото възрастно женско население на страната, ако, разбира се, то се съгласеше да работи именно в банки. А такава нужда от работна сила можеше да съществува, ако, то се знае, не бяха Епикак и другите електронни клеркове. Ден и нощ те приемаха чекове, даваха пари, вадеха тази сума от текущите сметки на притежателите, сравняваха подписите им с дадените еталони. Понякога сред клиентите се случваха мошеници, които фалшифицираха чуждия подпис или представяха чекове, необезпечени с влогове. Всеки Епикак вдигаше в такъв случай тревога и предаваше на полицията точните отличителни белези на правонарушителя. Всички подобни произшествия, включително и нападения на грабители, бяха предвидени от конструкторите на машините и тези машини действуваха по инструкция.