— А с вас имало ли е случаи на нападение? — вежливо попита Електроник.
— С мене не е имало, защото аз се занимавам главно с електронни пари.
Епикак разказа за работата, която много му харесваше.
Както е известно, парите могат да бъдат в най-различен вид. Злато, банкноти, чекове или съответен запис в паметта на електронния касиер — всички те носят една и съща информация: за способността на клиента да плаща. Затова най-удобно е хората да си служат не със злато, не с книжни пари, а със записите на Епикак, който никога не греши. Клиентът има само малка пластмасова картичка, на която по електронен начин е записан неговият личен номер. Той подава тази картичка на Епикак, казва каква сума иска и къде да я преведе и толкоз: касиерът мигновено оперира с цифрите, без да се затруднява да брои отново банкноти, да проверява чекове и така нататък. Удобна работа за един електронен касиер!
— Бъдещето е на такива системи, каквато съм аз! — каза с гордост Епикак.
— Докато изчезнат парите — спокойно рече Таратар.
— Тоест как така? — изплашено избоботи Епикак. — Вие мислите, че аз скоро ще остарея и няма да съм нужен?
— Не съм казал такова нещо — възрази Таратар. — Работете си със здраве.
— Благодаря ви, мистър, ще се постарая да оправдая вашето доверие, защото светът без пари не може да съществува…
Семьон Николаевич не желаеше да обижда безупречния касиер от далечната задокеанска страна, пък освен това той сигурно и не би разбрал, че светът може и без пари.
Осми „Б“ напусна бизнесмена.
— Отлична съвременна система — каза Електроник. — Аз съм далеч от неговата скорост. Жалко само, че той се занимава единствено с пари.
Сред другите компютри на западните страни, които предсказваха времето, даваха съвети на домакините, печатаха списъци на свободните места за безработни, предлагаха на клиентите да си поръчат леки коли с най-различни размери и форми, привличаше посетителите табелката „Хепи енд“, което значеше „щастлив край“.
Тук беше шумно и весело. Ослепително усмихната, прилична на кинозвезда блондинка разясняваше на гостите, че всеки посетител има възможност да си избере спътник в живота, като отговори на въпросите в анкетния лист. Анкетният лист се пускаше в метална кутия, в която имаше сведения за милиони претенденти от разни краища на света. Машината съпоставяше анкетите и предлагаше своята кандидатура. Блондинката-робот се грижеше за създаване на щастливи семейства и затова фирмата й беше дала името „Хепи енд“.
Таратар искаше да отмине с класа си тази злополучна стая, но децата го помолиха да се отбият за минутка. Къде другаде ще видиш такава оригинална система — освен на кино! Трябваше да проверят научната ценност на „Хепи енд“, не бива да приемат на доверие автоматичното щастие!
— Вие още не сте дорасли за такива неща! — мърмореше Таратар. — Кой ще попълва анкетен лист?
Всички погледи бяха устремени към него. Осмокласниците знаеха, че учителят им е заклет ерген.
— Аз? — Таратар се засмя. — Добре, само заради вас и заради научната проверка… Шегата си е шега, но после Електроник ще ми изпрати цял том мои грешки.
— Разбирам, че това е експеримент — каза замислено Електроник.
Таратар взе анкетния лист, хвърли бегъл поглед по него и почна да изпитва блондинката.
— Кажете — попита строго той, — нима може човек да се сприятели с някого или да заслужи разположението на някого по указание на компютъра?
Лицето на робота не се измени, когато той се обърна към Таратар.
— „Хепи енд“ не си поставя такива цели. „Хепи енд“ иска само да помогне на един човек да се запознае с друг, който притежава ценни за него качества. В живота такива случаи се считат за сполука. Ние желаем да направим сполуката по-често явление.
— Но такива деликатни въпроси човек често не обсъжда дори с другарите си…