— Това е нищо. С някои има и по-тежки случаи — неопределено отговори физикът. — Пратки, вярно, не ни изпращат… Но вашият случай е най-лекият.
Събеседниците говориха още няколко минути за значението на откриването на електричеството, за Едисон, за това, че неотдавна на Марс с лазер запалили фар… Научният сътрудник явно нервничеше и поглеждаше ту часовника си, ту лампата. А лампата продължаваше да свети.
— Извинете, в тази ваша дяволия няма ли друг източник на електрически ток? — попита научният сътрудник.
— Както виждате, няма.
— Интересно… Почакайте, моля. Скоро ще се върна.
Той сложи внимателно двигателя в кутията и излезе.
Таратар четеше окачените по стените фотокопия на документи. Това бяха постановления на академии на науките в разни страни за задачите, които не се разглеждат от учените. Най-ранният документ, датиран от 1775 година, беше приет от Парижката академия: „От днес нататък да не се разглеждат представени решения на задачи за удвояване на куб, трисекция на ъгъл, квадратура на кръг, както и на машини, които трябва да осъществят вечно движение…“
Минаха столетия, а сътрудникът все още отговаря на писмата на напористите изобретатели…
Като се върна, физикът подаде кутията на Таратар:
— Извинете, как е малкото ви име?
— Семьон Николаевич.
— Семьон Николаевич, какъв сте по професия?
— Учител по математика.
— Прекрасно! — каза физикът. — От вас много се интересуват двама мои колеги. И те са математици. Ще ви заведа при тях, ако не възразявате… Колкото до прибора… Вие ли го конструирахте?…
— Мой ученик… Сироежкин.
— Способно момче — похвали го физикът. — Устройството на прибора е отдавна известно. Но той работи някак по нов начин. Цялата тайна, струва ни се, е в движещите се части.
— Така си и предполагах.
— Ние не можем да определим от какъв метал са направени. Съветваме ви да го покажете в института за твърди сплави.
— Зная, че в двигателя практически търкането е нищожно — отговори с достойнство Таратар. — Отговорете ми, моля ви, на един въпрос: този двигател може ли да се нарече вечен?
Физикът весело погледна учителя.
— От всички проекти, които съм прегледал, това е най-оригиналното устройство.
— Благодаря. Именно това исках да зная — каза Таратар.
Физикът заведе Таратар в стаята, в която работеха двамата научни сътрудници. Тук книжата бяха значително повече: дебели пакети, поставени по маси, столове, етажерки. До стената — натъпкани с писма чували.
Математиците се зарадваха, като разбраха, че гостът им е учител, поканиха Таратар да седне.
— Видите ли, Семьон Николаевич — каза единият от математиците, — ние сме в много тежко положение. Работата е там, че в настоящия момент ние сме фермисти.
— Фермисти ли? — повтори въпросително Таратар.
— Така се случи — обясни колегата му, — че математическото списание за ученици „Пи“ и още редица издания напечатаха статии за теоремата на Фермá. И ето… — Математикът красноречиво посочи чувалите. — Ако вие, уважаеми Семьон Николаевич, бихте се съгласили с вашите математици да ни помогнете да отговорим на тези писма…
— Моите са осмокласници — каза Таратар.
— Осмокласниците са готови да пожертвуват футбола заради теоремата на Фермá!…
— Сега в училището е последният срок — намръщен каза учителят, — най-важният… Но ще поговоря за вашето предложение с класа…
— От днес нататък!… — каза Таратар на класа и цитира какви задачи не се разглеждат вече повече от два века в академиите на науките във всички страни. — А вие карате стария си учител да тича по кабинетите на разни институти с „вечен двигател“!…
Той постави на шкафа прибора на Сироежкин. Лампичката продължаваше да свети.
— Кой желае да отговаря на писма на фермисти? — продължи Таратар.
Доброволци не се намериха.
— Ех вие, гении — каза Таратар.
Гениите гледаха учителя си с любопитство. Никога досега те не бяха го виждали толкова възбуден. Таратар ходеше из класната стая с широки крачки, говореше много високо и жестикулираше. Нито един гений не се решаваше в тези минути да му възрази.
— Решението на академиите не е просто каприз на академиците — гърмеше гласът на Таратар. — Неразрешимостта на проблеми от типа на вечния двигател е доказана в трудовете на математиците от деветнайсети век Абел и Галуа. И обърнете внимание как постъпват истинските математици: вместо да решават една мъничка задача, те създават цяла теория, която съдържа отговор на всички задачи от този род… Невъзможно — и точка! Колкото повече мисля за купищата ръкописи, които видях, толкова по-ясно разбирам, че техните автори са се полакомили за лек успех в математиката, а не че ги тегли самата математика. Математиката иска упорство, самоотрицание, непрестанен труд…