— Гледайте, нашият Реси! — извика Сергей Сироежкин. — Ето го!
— Какво е това?… Какъв Реси?… Защо там има куче? — се чуха гласовете на запалянковците, и осмокласниците се заеха шумно да обясняват.
Реси, без да мига, гледаше хората. Очите му светеха, всеки косъм сияеше, устата му беше отпорена.
— От Юпитер съобщават — разнесе се усиленият от микрофоните глас на Електроник, — че Реси приема информация от кита на Юпитер… Китът е първата известна нам изкуствена система на тази планета… Центърът за космическа връзка бързо търси академик Кримов и професор Громов…
Учените се отправиха към изхода. Бързащите компютри ги настигаха, разменяха кратки реплики.
— Бих искал да зная — замислено рече Громов — колко милиона години този кит е мълчал и защо е проговорил?
Той си спомни, че Електроник държеше връзка с Реси. Възможно е Реси да се е обучил на нови начини за преработване на информацията. А може би именно блестящата победа на електронната машина е пробудила кита на Юпитер?
В тази минута от Юпитер идеше важна за хората информация. За хората от Космическия кораб „Земя“.
Заедно с осми „Б“ — със Сироежкин, Гусев, Смирнов — се връщаше и Електроник. С кожена шапка, килната настрани, той изглеждаше обикновено момче. Махаше ръце, разговаряше, слушаше Реси, осмисляше отговорите.
— Не можете да си представите колко много значите за мене — говореше Електроник на момчетата. — Когато се готвех за мача, си спомнях нашия клас… Утре ще продължим работата над нашия проект. Нали Семьон Николаевич?
— Да. — Таратар се усмихна, като си представи за миг новите опити на своите гении. — По-точно, ще започнем отначало, нали?
— Ще започнем — уверено повтори Електроник.
Десетки въпроси се посипаха към него. Никой не можеше да чака ни минута повече. Децата разбираха колко важен е за бъдещето на човечеството този обикновен априлски ден, в който се роди Победителят на невъзможното.
Април блестеше.
Април хвърляше върху просторното аквамариново платно слънце, облаци, сняг и дъжд.
От края на това платно лениво припълзяваше лилаво-черен облак. И ако вземеш и дръпнеш за този край облака, ще видиш нощта, звездния космос, далечния Юпитер, а на него — Реси.
Пронизала облака, искреше сребърната игла на кулата, която приемаше сигнали от космоса.
Някой от минувачите беше включил транзистора си и алеята се изпълни с музика. Без думи бе ясно, че говорят звуците на рояла: „Електроник е нужен на всички!“
Електроник погледна смутено приятелите си:
— Благодаря ви, Победители на невъзможното!
А по-нататък?
Нима ще се забравят тези истории?
Не, няма да се забравят!
Ето го в просторния двор на Липова алея бялото училище. Ако се отбием тук след много-много години и се случим на урок по математика, ще видим Електроник. Той си е все същият, никак не се е изменил. През всичките тези години не само бе учил децата заедно с Таратар, но и сам се учеше. Помощникът на учителя не биваше ни най-малко да изостава от времето!
Ако пък дойдем в училището на младите кибернетици след часовете, ще заварим Електроник на двора, наобиколен от момчета и момичета. Те обичат да се посмеят и с часове да слушат Електроник. А той — за кой ли път вече! — си спомня как се срещнал с първия си приятел, удивително приличащ, на него, със Сергей Сироежкин.
Електроник не забравя да уточни времето на действието:
— Това се случи още преди да бе заселен Марс, преди Луната да беше станала електроцентрала на Земята, а машина да надиграе на шах световен шампион.
— Вие ли победихте в края на краищата шампиона? — питат децата, макар да знаят, че именно Електроник наричат Победителя на невъзможното.
Електроник разказва как открил главните за машината закони.
… Нощем в училището свети един прозорец: в кабинета по математика Електроник прелиства том след том цяла нощ, до съмване. И много му завиждат ония, на които под възглавницата лежат книги, прекъснати на най-интересната страница.
Минават месец след месец, година след година… Все повече стават приятелите на Електроник.
И в разказите за неговите приключения никога няма да дотрябва думата
КРАЙ.