На Етерна времето никога не идваше бързо.
Светлорозовата планета, на която се намираше щабът на Сектор Четири, се бе превърнала в голям диск, преди Паскоу да сметне за уместно да коментира замислеността на Лий.
— От седем седмици вече сме по обратен курс и още си занесен. Всеки би помислил, че трудно си се разделил с онова място. Какво ти става?
— Нали ти казах вече. Безпокоят ме.
— Няма логика — заяви Паскоу. — Вярно, че не можем да се справим с най-бавните пълзачи във вселената. Но какво от това? Не ни остава нищо друго, освен да ги зарежем и да ги забравим.
— Не можем да ги зарежем, както казваш ти. Да ги забравим е вече друго. В тях има особен смисъл, който не ми харесва.
— Бъди по-конкретен — подсказа Паскоу.
— Добре, ще бъда. В далечното минало Земята е водила десетки големи войни. Някои са били предизвикани от алчност, амбиция, страх, завист, желание за спасяване на престижа или чиста глупост. Но е имало и някои, предизвикани от чист алтруизъм.
— А?
— Някои — продължи Лий упорито — са се дължали на печалния факт, че пътят към ада е застлан с добри намерения. Големи, бързоподвижни нации са се опитвали да вкарат малки, бавноподвижни в своето по-стремително темпо. Понякога бавноподвижните не можели да вървят в крак, негодували, че ги карат насила да опитат, започвали да стрелят, за да защитят правото си да карат бавно. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам поуката, ала не и смисъла — отвърна Паскоу. — Почакаймалковците не са способни да убият дори куцо псе. Пък и никой не ги препира.
— Нямам предвид тази страна на въпроса.
— А какво тогава?
— Земята има един проблем, на който никога не се е обръщало нужното внимание. Ако му се обръщаше внимание, нямаше да предизвиква войни.
— Кой проблем?
— За темпото — отговори Лий. — По-рано този проблем никога не е придобивал за нас такива размери, че да го видим в истинската му светлина. Разликата между бързо и бавно винаги е била толкова малка, че не сме я забелязвали. — Той посочи през илюминатора океана от звезди, пръснати като искрящ прах в мрака. — А сега знаем, че там го има същото, многократно увеличено. Знаем, че между неизброимите и вечни проблеми на космоса е проблемът за темпото, усилено до страхотни размери.
Паскоу помисли.
— Тук съм съгласен с теб. Не мога да споря по този въпрос, защото той е вече очебиен. Рано или късно неведнъж ще се сблъскаме с него. Накрая непременно ще изникне някъде другаде.
— Затова именно се безпокоя — каза Лий.
— Плаши се колкото щеш — заяви Паскоу. — Аз не се тревожа. Мен не ме засяга. Какво ме е грижа, ако някой побъркан разузнавач открие организми, дори по-бавни от почакаймалковците? Те нямат никакво значение в младия ми живот.
— Непременно по-бавни ли трябва да намери? — попита Лий.
Паскоу го изгледа.
— Какво искаш да кажеш?
— Както сам призна, налице е проблемът за темпото. Обърни го наопаки и го разгледай отново. Какво ще стане, ако попаднем на същества, двадесет пъти по-бързи от нас? Същества, които гледат на нас почти по същия начин, както ние гледахме на почакаймалковците.
Замисляйки се за две-три минути, Паскоу обърса челото си и рече неубедително:
— Не може да бъде!
— Така ли? Защо?
— Защото щяхме да ги срещнем отдавна. Те първи щяха да дойдат при нас.
— Ами ако имат да изминават сто пъти по-дълъг път? Или са млада раса, на една десета от възрастта на нашата раса, ала вече почти изравнила се с нас?
— Виж какво — рече Паскоу, придобивайки същото изражение, което Лий имаше от седмици, — и без това неприятностите ни са доста, та не е нужно да се мъчиш да ни създаваш нови.
Все пак, когато корабът кацна, Лий продължаваше да обмисля въпроса от всички възможни страни и все по-малко да му харесва.
Служителят от Сектор Четири влезе в кабината с куп документи.
— Лейтенант Вон на вашите услуги, капитане — заяви той възторжено. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно и полезно.
— Можеше да бъде и по-лошо — отвърна Лий, Излъчващ доброжелателство, Вон продължи:
— Получихме радиограма от Маркам в Командировъчния отдел на Земята. Иска да проверите машините си, да се презаредите с гориво и да отидете да хвърлите поглед на Бинти.
— Как се казва? — полюбопитствува Паскоу.
— Бинти.
— Да ни пази господ! Бинти, а! — Той седна тежко, вторачи се в стената. — Бинти! — Заигра с пръстите си, произнесе името за трети път. По някаква причина, известна само нему, той беше хипнотизиран от Бинти. После с тон на дълбоко подозрение запита: — Кой е докладвал за нея?
— Право да ви кажа, не зная. Но тук трябва да е отбелязано. — Вон зарови услужливо между книжата си. — Да, отбелязано е. Някой си Арчибалд Бойдъл.