Варлам Шаламов
Почивен ден
Две катерички с небесен цвят, с черни муцунки и черни опашки гледаха с увлечение онова, което ставаше зад сребърните лиственици. Забелязаха ме, когато вече се бях приближил почти до самото дърво, на чиито клони бяха те. Ноктите им зашумоляха по кората, сините тела на животинчетата се стрелнаха нагоре и се спотаиха някъде високо-високо. Парченцата кора престанаха да падат върху снега. Видях онова, което катеричките бяха наблюдавали с такъв интерес.
На горската поляна се молеше човек. Платнената ушанка се търкаляше смачкана на топка в краката му, скрежът вече бе успял да посребри остриганата глава на мъжа. Лицето му имаше необикновен израз — като на човек, който си припомня детството или нещо друго, също толкова скъпо. Той се кръстеше бързо и с размах — с трите събрани пръста на дясната ръка той сякаш теглеше надолу собствената си глава. Не можах да го позная веднага — толкова много нови неща имаше в чертите на лицето му. Това беше затворникът Замятин — свещеник, с когото живеехме в една барака.
Все още без да ме забелязва, той тихо и тържествено произнасяше с вкочанени устни много познати още от детските ми години думи. Това бяха славянските формули на литургийната служба — Замятин четеше литургия в сребърната гора.
Той се прекръсти бавно, изправи се и ме видя. Тържествеността и умилението изчезнаха от неговото лице и бръчките над носа накараха веждите му да се сключат. Замятин не понасяше подигравките. Вдигна шапката си от земята, отръска я и си я сложи.
— Литургия ли четяхте? — започнах аз.
— Ами, ами — рече той, като се усмихна на моето невежество. — Как мога да чета служба? Нямам нито комка, нито епитрахил. Това е най-обикновена затворническа кърпа.
И той намести мръсния парцал, който висеше през врата му и наистина напомняше епитрахил. Студът беше покрил парцала с ледени кристали, които весело проблясваха от слънцето подобно на богато украсена църковна тъкан.
— Освен това за мой срам не зная къде е изток. Слънцето сега изгрява за два часа и залязва зад същия хълм, иззад който се е показало. Къде е изток?
— Нима е толкова важно?
— Не, разбира се. Не си тръгвайте. Нали ви казвам, че не служа и няма как да служа. Просто си повтарям, припомням си, да, преповтарям неделната литургия. Но не знам дали днес е неделя.
— Четвъртък е — рекох. — Така каза надзирателят тази сутрин.
— Виждате ли — четвъртък. Не, не служа литургия. Просто така ми е по-леко. И по не ми се яде — усмихна се Замятин.
Знаех, че тук всеки си имаше нещо за краен случай, нещо най-последно, най-важно — онова, което му помагаше да съществува, да се вкопчва в живота, който така настоятелно и упорито гледаха да му отнемат. Ако за Замятин това последно спасение бе литургията на Йоан Златоуст, моето спасително „последно“ бяха стиховете — чуждите любими стихове, които по вълшебен начин оставаха в паметта — там, където всичко останало отдавна беше забравено, изхвърлено, прогонено. Те бяха единственото нещо, все още непотиснато от умората, от студа, от глада и от безкрайните унижения.
Слънцето залезе. Стремителният здрач на ранната зимна вечер запълни пространството между дърветата. Помъкнах се към бараката, в която живеехме — ниска дълга сграда с малки прозорци, приличаща на миниатюрна конюшня. Вече бях хванал с две ръце тежката, покрита с лед врата, когато от съседната барака се чу някакво шумолене. Използвахме я като инструментална — склад, в който държахме инструментите: триони, лопати, брадви, лостове, миньорски кирки.
През почивните дни инструменталната се заключваше с катинар, но този път беше отворена. Прекрачих прага, тежката врата за малко да ме убие. В стените имаше толкова много пролуки, че очите ми бързо свикнаха с полумрака.
Двама криминални си играеха с едно голямо кутре вълча порода на около четири месеца. То лежеше по гръб, скимуцаше и размахваше лапи във въздуха. По-възрастният апаш го придържаше за нашийника. Появата ми не ги смути — бяхме от една бригада.
— Ей, ти, има ли някой навън?
— Няма никой — рекох аз.
— Е, хайде — рече по-възрастният.
— Чакай, дай да си поиграя още мъничко — отговори по-младият. — Я как тупа — той опипа топлото телце на кучето близо до сърцето и погъделичка животинчето.
То изскимтя доверчиво и близна ръката на човека.
— А, ще ближеш, така ли… Вече няма да ближеш. Сеня…
Като продължаваше да държи с лявата си ръка кутрето за нашийника, Семьон измъкна с дясната иззад гърба една брадва и с бързо, отсечено движение я стовари върху главата на кучето. То започна да се мята, по заледения под на инструменталната шурна кръв.