— Дръж го по-здраво — викна Семьон и повторно вдигна брадвата.
— Какво да го държа, да не е петел — каза по-младият.
— Одери го, докато е топло — учеше го Семьон. — И зарови кожата в снега.
Вечерта никой в бараката не можа да заспи от миризмата на месна супа, докато апашите не привършиха с яденето. Но в нашата барака те бяха прекалено малко, за да изядат цялото куче. В котелката имаше още месо.
Семьон ме извика с пръст.
— Вземи.
— Не искам — отвърнах.
— Е, тогава — Семьон огледа наровете. — Тогава ще го дадем на попа. Ей, отче, вземи овнешкото. Само че после измий котлето…
Замятин се появи от тъмнината в жълтата светлина на бензиновата лампа, пое съдинката и изчезна. След пет минути се появи с измито котле.
— Готов ли си вече — попита Сеня с нескрит интерес. — Бързо гълташ… Като чайка. Това, отче, не беше овнешко, а кучешко. Идваше при теб едно кученце — казваше се Норд.
Замятин мълчеше и го гледаше. Сетне се извърна и излезе. Последвах го. Той стоеше на снега до вратата и повръщаше. На лунната светлина лицето му беше като от олово. От сините му устни се точеше лепкава слюнка. Замятин я избърса с ръкав и ме погледна сърдито.
— Ама че мерзавци — рекох.
— Да, разбира се — отвърна ми той. — Но месото беше вкусно. Не по-лошо от овнешкото.