Триша имаше чувството, че светът заговорничи срещу нея. Даваше си сметка, че това е напълно естествено чувство след като си летял цяла нощ на изток и се е оказало, че пред теб най-неочаквано се е изпречил цял един нов тайнствено заплашителен ден, за който никак не си подготвен. Но все пак.
На моравата й имаше следи.
Всъщност те никак не я интересуваха. Можеше да ги има, можеше да ги няма. Беше събота сутрин. Току-що се бе прибрала от Ню Йорк и се чувстваше уморена, вкисната и полудяла — искаше единствено да легне в леглото си, да пусне тихо радиото и да се унесе в сън.
Само че Ерик Бартлет нямаше никакво намерение да я остави да се измъкне, без да разгледа следите, както трябва. Ерик бе градинарят, който идваше от селото в събота сутринта, за да рови в градината й с някаква пръчка. Той не вярваше, че някой може да си дойде от Ню Йорк сутринта. Не можеше да го приеме. Струваше му се противоестествено. Но вярваше буквално във всичко останало.
— Сигурно са онези космически пришълци — отбеляза той и мушна малките вдлъбнатини с пръчката си. — Напоследък много се приказва за тях. Мисля си, че са те.
— Така ли? — попита Триша и крадешком погледна часовника си. Помисли си, че ще може да остане права само още десет минути, след което щеше да падне, независимо къде се намира — в спалнята си или в градината. И то при положение, че само трябва да стои изправена. Ако освен това се наложеше да кима интелигентно и да казва: „Така ли?“, може би минутите щяха да станат пет.
— О, да — каза Ерик. — Те се спускат от небето, кацат на моравата и после отфучават отново. Понякога вземат котката. Мисис Уилямс от пощата… котката й… знаете ли я, рижата? Отвлякоха я космически пришълци. Разбира се, на следващия ден я върнаха, но беше в много странно настроение. Цяла сутрин скиташе насам-натам, а следобед заспа. Преди правеше точно обратното. Спеше сутрин, а скитосваше следобед. Предполагам, че не е успяла да се адаптира след полета на междупланетния кораб.
— Аха — кимна Триша.
— Освен това мисис Уилямс каза, че са я боядисали в сиво. Та тези следи са точно като следите, които сигурно оставят подпорките на корабите им.
— А не мислиш ли, че са от косачка?
— Да, ако бяха малко по-закръглени, но тези не са. Видът им е изцяло чуждоземски.
— Ти спомена, че косачката погаждала разни номера и имала нужда от ремонт. Иначе щяла да прояжда дупки в тревата.
— Казах това, мис Триша. И продължавам да го твърдя. Не съм казал, че със сигурност не са от косачката, а просто че при тази форма на следите е по-вероятно да…
— Ерик… — заговори Триша търпеливо.
— Ето какво, мис Триша — продължи Ерик. — ще погледна косачката, както се канех миналата седмица, и ще ви оставя да се занимавате с вашите си неща.
— Благодаря, Ерик. Всъщност смятам да поспя. Ако искаш нещо от кухнята, влез и си го вземи.
— Благодаря, мис Триша. Желая ви късмет.
Ерик се наведе и откъсна нещо от тревата.
— Ето — каза той. — Трилистна детелина. Носи щастие, разбирате ли?
Вгледа се внимателно, за да се увери, че това е истинска трилистна детелина, а не обикновена четирилистна, на която е паднало едното листо.
— На ваше място все пак бих следил дали няма да се появят признаци на извънземни. — Той се вгледа внимателно в хоризонта. — Особено откъм Хенли.
— Благодаря ти, Ерик — отвърна Триша. — Ще следя.
Легна си и засънува трескави сънища за папагали и други птици. Събуди се следобед и тръгна да се разхожда наоколо, изпълнена с безпокойство, без да е сигурна какво да прави с остатъка от деня, а всъщност и с остатъка от живота си. Прекара поне час, разкъсвана от колебания, без да може да реши дали да не отскочи до града, за да прекара вечерта в „Ставро“. В момента това беше модното заведение, в което се събираха хората от професията й. Ако се видеше с някои приятели може би щеше да успее да се върне в нормалното си русло. Най-накрая реши да отиде. Там бе хубаво, приятно. Тя обичаше и самия Ставро — грък с баща германец. Доста странна комбинация. Преди няколко вечери Триша бе отишла в „Алфа“ — клуба, който Ставро държеше първоначално в Ню Йорк. Сега там беше брат му, който се смяташе за германец с майка гъркиня. Ставро много би се зарадвал да чуе, че работите на брат му в Ню Йорк не вървят както трябва, така че Триша щеше да отиде и да му достави това удоволствие. Ставро и Карл Мюлер се обичаха като куче и котка.