Това означаваше да задейства почти всички алармени системи в сградата, с изключение на тази в счетоводния отдел, което го удовлетворяваше. Сега той се сниши зад шкафа, наплюнчи гумения накрайник на стрелата и я нагласи върху тетивата на лъка.
След около тридесет секунди се появи един робот от охраната, голям колкото пъпеш. Летеше по коридора на около метър височина и сканираше вляво и вдясно, за да долови нещо нередно.
Форд прецени времето безупречно и изпрати стрелата към отсрещната стена на коридора. Тя се залепи и се разклати. Сензорите на робота я прихванаха веднага и той се обърна на деветдесет градуса, за да види какво, по дяволите, е това и накъде отива.
Форд Префект спечели една безценна секунда, в която роботът гледаше в противоположната посока. Хвърли пешкира върху летящото устройство и го улови.
Тъй като от робота стърчаха множество неща, той не можеше да маневрира вътре в пешкира и само се мяташе напред-назад, без да е в състояние да види кой го е заловил. Форд бързо го притегли към себе си и го притисна към пода. Устройството започваше жално да скимти. С едно бързо, добре заучено движение Форд бръкна под пешкира с инструмент за отваряне номер 3 и махна малкия пластмасов капак, който закриваше логическите вериги на робота.
Логиката е чудесно нещо, но в процеса на еволюцията са открити и някои нейни недостатъци.
Всяко нещо, което мисли логично, може да бъде надхитрено от друго нещо, стига то да мисли поне толкова логично, колкото първото. Най-лесният начин да излъжеш един напълно логичен робот е да му подаваш многократно една и съща стимулираща последователност, така че да зацикли в кръг. Това е било демонстрирано най-добре от експериментите с прочутия сандвич с херинга, проведени преди няколко хилядолетия в МИБМОИО („Максимегалонския институт за бавно и мъчително откриване на изненадващо очевидното“).
Един робот бил програмиран да вярва, че обича сандвичи с херинга. Всъщност това била и най-трудната част от целия експеримент. След като веднъж бил накаран да вярва, че обича сандвичи с херинга, пред него поставили такъв. Тогава роботът си помислил: „Я, сандвич с херинга! Аз обичам сандвичи с херинга!“
След което се навел, взел сандвича с манипулатора си за сандвичи и пак се изправил. За негово нещастие бил конструиран така, че при изправянето му сандвичът отново да пада пред него. Тогава той пак си мислел: „Я, сандвич с херинга…“ и така нататък повтарял същото действие многократно. Единствената причина на сандвича да не му дойде до гуша от цялата тази проклета работа и да не тръгне да си търси по-приятни начини за прекарване на времето бил фактът, че бидейки парче мъртва риба, поставена между две филийки хляб, долавял в по-малка степен от робота какво става наоколо.
По този начин учените от института открили движещата сила зад всички промени, зад развитието и подновяването на живота. Ето каква била тя — сандвич с херинга. Написали статия по въпроса, която била остро разкритикувана като удивително глупава. Те преброили резултатите си и си дали сметка, че всъщност са открили „скуката“ или по-скоро нейното практическо действие. Обзети от възбуда, те продължили работата си и открили и други емоции като „раздразнителност“, „потиснатост“, „неохота“, „заядливост“ и така нататък. Следващият пробив дошъл, когато изобщо престанали да използват сандвича с херинга, което довело до буря от нови емоции, които можели да изследват — „облекчение“, „радост“, „игривост“, „апетит“, „удовлетвореност“ и най-важното — желание за „щастие“.
Това бил най-големият пробив.
Огромните масиви сложни компютърни кодове, управляващи поведението на роботите, могат да се сменят много лесно, ако се наложи. Роботът има нужда единствено от способност да бъде отегчен или щастлив, което означава, че трябва да са изпълнени няколко условия, След което се оправя сам.
Роботът, който Форд бе хванал в пешкира си, в момента не беше щастлив. Чувстваше се щастлив, когато можеше да се движи наоколо. Когато можеше да вижда разни неща и особено когато тези неща се движеха наоколо и правеха забранени неща — тогава с голямо удоволствие би могъл да докладва за тях.
Форд скоро щеше да се справи с това.
Клекна и стисна робота между коленете си. Пешкирът все още покриваше всичките му сензорни устройства, но сега вече логическите му вериги бяха открити. Устройството ръмжеше недоволно и гневно, но можеше само да се ядосва, без да е в състояние да помръдне. С помощта на инструмента си Форд извади един малък чип от цокъла му. Веднага след това роботът утихна и изпадна в кома.