— Това е едно бъдеще — отбеляза Харл. — Това е твоето бъдеще, ако си готов да се примириш с него. Трябва да се научим да мислим в много измерения. От този момент нататък се простират безбройно много бъдещи варианти във всички възможни посоки… и от този, и от този. Милиарди варианти, започващи с всяка нова секунда! Всяко възможно местоположение на всеки електрон води до милиарди нови възможности! Милиарди и милиарди блестящи, великолепни варианти за бъдеще!
— Потече ти по брадичката.
— Милиарди и милиарди пазари!
— Разбирам — каза Форд. — Значи ще продаваш милиарди и милиарди Пътеводители.
— Не — възрази Харл, посегна да извади кърпата си, но не я намери. — Извинете — добави той, — но тези неща ме карат да се вълнувам.
Форд му подаде пешкира си.
— Няма да продаваме милиарди Пътеводители — продължи Харл, след като избърса устата си — заради разходите. Ще продаваме един и същ Пътеводител милиарди и милиарди пъти. Ще се възползваме от многоизмерната същност на Вселената и ще снижим производствените разходи. И няма да продаваме на безпарични стопаджии. Що за глупава идея! Да намериш единствената ниша на пазара, която няма никакви пари, и да се мъчиш да продаваш там! Не! Ще продаваме на заможния пътуващ бизнесмен и на съпругата му, заминаваща на почивка, — в милиарди и милиарди различни варианти на бъдещето. Това е най-радикалното, най-дръзкото и динамично начинание в цялата многоизмерна безкрайност на пространство/време/вероятността.
— И искаш да стана критик по ресторантите — каза Форд.
— Ще оценим приноса ви.
— Убий го! — изкрещя Форд. Изкрещя го на пешкира си.
Пешкирът изскочи от ръцете на Харл.
Направи го не защото имаше някакъв собствен мотив, а защото главният редактор се уплаши, че може да го направи. Следващото нещо, което стресна Харл, бе видът на Форд Префект, който се хвърли към него през бюрото със свити юмруци. Всъщност целта му беше да вземе само кредитната карта, но едва ли е необходимо да заемаш положението на Харл в организацията, в която го заемаше, за да развиеш здравословни параноидни възгледи за живота. Той реши благоразумно да се предпази, при което се дръпна рязко назад, удари силно главата си в противоракетното стъкло и се свлече, потънал в тревожни, дълбоко лични сънища.
Форд лежеше по корем на бюрото, изненадан от плавността, с която се бяха развили събитията. Погледна бързо кредитната карта, която сега държеше в ръката си — беше „Обяд-0-цена“, името му вече бе отпечатано на нея и срокът й щеше да изтече след две години. Това бе може би най-вълнуващото нещо, което Форд бе виждал през живота си. След това се прехвърли през бюрото, за да се погрижи за Харл.
Дишаше леко. На Форд му хрумна, че ще диша още по-леко, ако портфейлът не тежи на гърдите му, така че мушна ръка в джоба на сакото, извади го и го отвори. Доста пари. Кредитни карти. Членство в ултраклуба за голф. Други членски карти. Снимки на нечия жена и семейство — може би на Харл, но в тези дни вече бе трудно да се каже със сигурност. Претрупаните с работа бизнесмени често нямат много време за жена и деца, така че си ги наемат само за почивните дни.
Ха!
Не можеше да повярва, че е намерил това, което намери.
Бавно измъкна от портфейла едно единствено, безумно вълнуващо парче пластмаса, мушнато сред някакви разписки.
На вид не беше безумно вълнуващо. Всъщност беше дори скучновато. Малко по-малко от кредитна карта и малко по-дебело. Полупрозрачно. Погледнато срещу светлината, се виждаше холографски кодирана информация и образи, които сякаш се намираха дълбоко под повърхността.
Това беше „Идент-и-комф“. Ужасно глупаво и неразумно да носиш такова нещо в портфейла си, но пък напълно разбираемо. Съществуваха много начини, по които изискваха човек да доказва самоличността по категоричен начин и дори само това бе достатъчно, за да превърне живота ти в нещо много уморително, да не говорим за по-дълбоките екзистенциални проблеми, свързани с опита да функционираш като кохерентно съзнание в епистемологично обърканата физическа вселена. Погледнете само банковите разплащателни автомати. Пред тях висят тълпи от хора, които чакат да снемат пръстовите им отпечатъци, да сканират ретината на очите им, да отлющят късче кожа от тила им и да го подложат на мигновен (или почти мигновен — цели шест-седем секунди отегчителна реалност) генетичен анализ, а след това да отговарят на въпроси-уловки за членовете на семействата, които дори не помнят, че някога са имали, и за декларираните предпочитания към цветовете на покривката за маса. И това е само за да вземеш малко джобни пари за почивните дни! Ами ако се опитваш да вземеш заем за реактивна кола, да подпишеш противоракетен договор или да платиш цяла сметка в ресторант? Тогава нещата наистина могат да станат мъчителни.