Затова е и „Идент-и-комф“. На тази многофункционална карта за машинна обработка са закодирани всички факти за теб, за тялото и живота ти, и можеш да си я носиш в портфейла — тя представлява виещ триумф на технологията както над самата себе си, така и над обикновения здрав разум.
Форд я прибра в джоба си. Хрумна му удивително добра идея. Зачуди се колко време Харл щеше да е в безсъзнание.
— Хей! — извика той на робота, голям колкото пъпеш, който все още се лигавеше, изпаднал в еуфория до тавана. — Искаш ли да си останеш щастлив?
Роботът извика, че иска.
— Тогава стой при мен и прави всичко, което ти кажа.
Роботът отговори, че се чувства съвсем щастлив там, където е, до тавана, „много благодаря“. Дотогава не си давал сметка какъв истински гъдел било да висиш до тавана и искал да се запознае с чувствата си горе малко по-добре.
— Добре. Стой си там — каза му Форд. — Ще те заловят и отново ще ти сложат чипа. Ако искаш да си останеш щастлив, ела.
Роботът изпусна една почувствана със сърцето тъжна въздишка и неохотно се спусна.
— Слушай — каза му Форд, — можеш ли да направиш щастлива останалата охранителна система за няколко минути?
— Една от радостите на истинското щастие — зачурулика роботът — е да го споделиш. Аз съм изпълнен, преизпълнен, аз преливам…
— О’кей — прекъсна го Форд, — просто разпространи малко щастие по охранителната система. Не й давай никаква информация. Накарай я да се чувства толкова добре, че да няма нужда да иска такава.
Той грабна пешкира си и весело изтича навън от кабинета. Напоследък животът бе станал малко скучноват. Сега имаше всички признаци, че ще стане безкрайно интересен.
Артър Дент бе посещавал и други адски дупки през живота си, но никога досега не беше виждал космодрум, където да виси надпис като този: „Дори безнадеждното пътуване е по-добро от това да пристигнете тук.“ Една усмихната фотография на президента на Знаеш-ли-какво приветстваше посетителите в залата за посрещане. Това беше единствената негова снимка, която можеше да се намери и беше направена малко след като той се бе застрелял, така че въпреки старателния ретуш усмивката му изглеждаше малко зловеща. Едната страна на главата му беше дорисувана с пастел. Не се бе намерила друга снимка, защото не се бе намерил и друг президент — всички обитатели на планетата имаха само едно желание — и то беше да я напуснат.
Артър се настани в малък мотел в покрайнините на града, седна мрачно на леглото, което бе влажно, и запрелиства малката информационна брошура, която също бе влажна. В нея пишеше, че планетата Знаеш-ли-какво е получила името си от първите думи на първите заселници, прелетели много светлинни години, за да достигнат до най-далечните неизследвани кътчета на Галактиката. Главният град се наричаше Е-добре. Нямаше никакви други градове. Населването на Знаеш-ли-какво не се бе оказало успешно и съществата, които искаха да живеят на нея, не бяха от съществата, с които вие бихте искали да имате нещо общо.
В брошурата се споменаваше търговията. Основният поминък на знаешликаквойците бяха кожите от местната блатна свиня, но тя не вървеше особено добре на пазара, тъй като никое нормално същество не би си купило кожа от знаешликаквойска блатна свиня. Все пак бизнесът не замираше напълно, защото във Вселената винаги има достатъчно на брой ненормални същества. Когато гледаше някои от останалите пасажери в малкия пътнически отсек на кораба, Артър бе изпитал известно смущение.
В брошурата се описваше и част от историята на планетата. Авторът очевидно се бе опитал да внуши малко повече ентусиазъм по отношение на мястото, защото наблягаше на факта, че тя не е толкова влажна и студена през цялото време, но явно не бе имало какво друго да добави, защото твърде скоро тонът му се превръщаше в злобно ироничен.
Пишеше за ранните заселнически години. Главните занимания на заселниците били улавянето, одирането и изяждането на знаешликаквойските блатни свине, които били единствената задържала се форма на живот, след като останалите измрели от отчаяние. Блатните свине бяха дребни, зли същества и малкото, което ги правело не напълно негодни за ядене, всъщност изхранвало планетата. Каква полза имаше тогава да живееш на тази планета? Никаква. Абсолютно никаква. Да си направиш някакво защитно облекло от кожа на блатна свиня също бе напразно и разочароващо упражнение, тъй като съвсем необяснимо кожите на тези животни бяха тънки и пропускаха. Това предизвикваше множество озадачени предположения сред заселниците. Как така на блатните свине не им е студено? Ако някой от тях някога бе научил езика на тези животни, щеше да разбере, че няма никакъв трик. На блатните свине им беше студено и мокро, както и на всички останали на планетата. Но никой никога не бе проявявал и най-малкото желание, да научи езика на блатните свине поради простата причина, че тези създания комуникираха помежду си, като се хапеха здравата по бутовете. След като животът на Знаеш-ли-какво бе такъв, повечето от нещата, които би искала да каже една блатна свиня, спокойно можеха да се изразят по този начин.