Артър продължи да прелиства брошурата докато не откри, каквото търсеше. Накрая имаше няколко карти на планетата. Бяха доста зле направени, защото едва ли някой щеше да прояви интерес към тях, но му казаха всичко, което искаше да знае.
В началото не ги позна, защото бяха наопаки, а не така, както очакваше да ги види, и затова му се сториха съвършено различни. Разбира се, „горе“ и „долу“, север и юг са напълно произволни обозначения, но ние сме обикнали да гледаме нещата така, както сме обикнали да ги гледаме, и се наложи Артър все пак да обърне картите, за да ги разпознае. Вляво имаше огромен масив суша, който към средата изтъняваше съвсем, после пак се надуваше и свършваше в долния си край като запетайка. Вдясно видя някакви едри, скупчени по познат начин форми. Очертанията не бяха съвсем същите и Артър не знаеше дали това е така, защото картата бе прекалено груба, защото морското равнище се бе променило или защото… ами защото нещата тук просто са различни. Но за главното не можеше да се спори:
Това със сигурност беше Земята.
Или, по-скоро, със сигурност не беше.
Много приличаше на нея и заемаше същите координати в пространство/времето. Какви координати заемаше във вероятността никой не можеше да каже.
Артър въздъхна. След това осъзна, че едва ли някога ще се приближи повече до дома си. Което означаваше, че едва ли би могъл да се отдалечи повече. Затвори мрачно брошурата и се замисли какво да прави по-нататък.
Позволи си да се засмее кухо. Погледна стария си часовник и го разклати, за да го навие. За да стигне дотук му бе необходима цяла година — по неговите представи за времето. Една година от инцидента с безследното изчезване на Фенчърч във хиперпространството. В един миг тя седеше до него на седалката, в следващия — корабът направи напълно нормален хиперпространствен скок и Фенчърч вече я нямаше. Дори и мястото й не бе затоплено. Не бе вписана и в списъка на пътниците.
Когато отиде да се оплаче, космическата компания го гледаше накриво. Много чудати неща се случват по време на хипер-пространствените пътувания и много от тях осигуряват добри доходи за адвокатите. Когато обаче го попитаха от кой галактически сектор са дошли с Фенчърч и той отговори, че са от 229, Множество 2 Алфа, те видимо изпитаха облекчение и се успокоиха по начин, който Артър не бе никак сигурен, че харесва. Дори се засмяха — съчувствено, разбира се. Посочиха му клаузата в договора за превоз, която препоръчваше на всички обекти, чийто жизнен цикъл е започнал в някоя от множествените зони, да не пътуват в хиперпространството, освен ако не са готови да поемат риска. Всички, според служителите, знаели това. Поговориха още малко и заклатиха глави.
Когато Артър излезе от офисите на компанията усети, че леко трепери. Не само бе изгубил Фенчърч по най-пълния и невъзвратим начин, но и колкото повече време прекарваше в Галактиката, толкова повече чувстваше, че се увеличава броят на нещата, за които не знаеше всъщност абсолютно нищо.
Точно когато бе потънал в тези мрачни спомени някой почука на вратата и веднага след това я отвори. Един дебел, опърпан мъж донесе куфарчето му.
Успя да стигне само до:
— Къде да го… — и последва внезапно боричкане. Мъжът се опря тежко на вратата, мъчейки се да прогони малкото, мръсно същество, което скочи озъбено в мократа нощ и захапа бедрото му. Въпреки дебелите пластове кожа, които го покриваха. Последва кратка, грозна суматоха, ръмжене и хъркане. Мъжът изкрещя ядосано нещо и посочи с ръка. Артър сграбчи тежката тояга, подпряна край вратата очевидно за тази цел, и започна да налага блатната свиня с нея.
Животното изведнъж се откопчи и отстъпи назад зашеметено и нещастно. Отиде угрижено до ъгъла на стаята с опашка, мушната между задните крака, и се втренчи нервно в Артър, поклащайки объркано глава на една страна. Челюстта му сякаш бе откачена. То изпищя леко и отри мократа си опашка в пода. Дебелият мъж все още стоеше край вратата с куфара на Артър, ругаеше и се мъчеше да спре кръвта, която течеше от бедрото му. Дрехите му бяха мокри от дъжда.