Артър гледаше блатната свиня без да знае какво да прави. Тя го гледаше въпросително. Опита се да се приближи до него, издавайки тъжни скимтящи звуци. Движеше челюстта си болезнено. Изведнъж се хвърли към бедрото му, но изкълчената й челюст не можа да се забие, както трябва, и създанието отново застана на пода с тъжно скимтене. Дебелият мъж изведнъж скочи, грабна тоягата и размаза мозъка й на фина, гъста каша върху килима. След това се изправи запъхтян, сякаш предизвикваше животното да помръдне само още веднъж.
Едно укоряващо свинско око все още гледаше Артър от размазаните останки на главата.
— Какво според теб се опитваше да каже? — попита той.
— А, не кой знае какво — отговори мъжът. — Просто се опитваше да се държи дружелюбно. А това е начинът да му отвърнеш със същото — и разклати дебелата тояга.
— Кога най-рано ще мога да замина оттук? — попита Артър.
— Стори ми се, че току-що пристигаш.
— Да — съгласи се Артър. — Но не смятах да се задържам дълго. Просто исках да видя дали това е мястото, което търся. Съжалявам.
— Искаш да кажеш, че не си попаднал на планетата, на която трябва? — попита мъжът печално. — Чудно колко много хора казват същото. Особено тези, които живеят тук. — И той погледна останките от блатната свиня с дълбоко, наследено от дедите си, отвращение.
— О, не — каза Артър, — планетата е, която трябва. — Той взе влажната брошура от леглото и я мушна в джоба си. — Всичко е наред. Благодаря. Ще го взема — добави той и пое куфара си от мъжа. Отиде до вратата и погледна мократа студена нощ.
— Да, планетата е, която трябва — повтори той. — Но Вселената е друга.
Когато тръгна назад към космодрума, една-единствена птица кръжеше над главата му.
Форд имаше свой собствен етичен кодекс. Не беше кой знае какъв, но си беше негов и той се придържаше към него повече или по-малко. Едно от правилата, които бе възприел, се състоеше в следното — никога да не плаща сам питиетата си. Не беше сигурен дали това може да се причисли към етиката, но според него човек трябваше да се задоволява с нещата, с които разполага. Освен това той твърдо и категорично се противопоставяше на всякаква жестокост към животните, без гъските. И никога не крадеше от работодателите си…
Не, нямаше предвид точно думата „крада“. Ако счетоводителят, който следеше разноските му, не започнеше да крещи и не наредеше на охраната да затвори всички изходи, когато му представяше сметките си, Форд имаше чувството, че не е свършил работата си както трябва. Но да откраднеш, според него, бе нещо съвсем друго. Все едно да ухапеш ръката, която те храни. Да смучеш здравата от нея, дори да я погризваш любвеобилно — това да, но не и да я хапеш. Не и когато тази ръка е Пътеводителят. Пътеводителят беше нещо свято и особено.
„Но това — мислеше Форд, докато се спускаше надолу през сградата — скоро ще се промени. И единствено те са си виновни! Погледни само тези спретнати канцеларийки и подредени чиновнически бюра!“ Мястото изглеждаше злокобно с жуженето на машините, със съобщенията за срещи и купищата доклади, които летяха по електронните мрежи. Навън на улицата играеха на „Гони Уокета“, Зарк да го вземе, а тук, в самото сърце на Пътеводителя, никой дори не риташе безразсъдно топка по коридорите и нямаше кой да носи плажно облекло с неподходящи цветове.
— Инфинидим Ентърпрайзис! — ръмжеше Форд, докато преминаваше от коридор в коридор, врата след врата се отваряха пред него без никакви въпроси, сякаш по силата на някаква магия. Ескалаторите с радост го завеждаха на места, където не би трябвало. Форд се опитваше да мине по най-сложния и невероятен маршрут, за да слезе в подземната част на сградата. Щастливият малък робот се грижеше за всичко, обливайки алармените системи с вълни на радост и доволство.
Форд си помисли, че трябва да му даде име, и реши да го нарече Емили Сондърс — на едно момиченце, от което имаше много мили спомени. След това се разколеба, защото Емили Сондърс бе абсурдно име за робот и го нарече Колин, като кучето на Емили.
Сега вече бе потънал дълбоко във вътрешността на сградата, там, където никога по-рано не бе влизал, където мерките за сигурност ставаха все по-строги и по-строги. Оперативните работници, които срещаше, започваха да му отправят озадачени погледи. При такова ниво на охрана те не можеха да бъдат наречени хора. И по всяка вероятност се занимаваха с неща, с които биха се занимавали само оперативни работници. Отново се превръщаха в хора вечер, когато се приберяха при семействата си. а когато малките им дечица със светнали очички ги питаха: „Тате, какво прави цял ден днес?“, те отговаряха само: „Изпълнявах задълженията си на оперативен работник“ и толкова.