Усмихна се със задоволство.
Опита се да види с каква цел е инсталиран блокът, който бе заварил в компютъра, но съвсем естествено установи, че не може, защото и блокът бе блокиран. Всъщност сега вече дори не можеше да го открие — толкова добър беше. Замисли се дали не си е въобразил, че е попаднал на него. Зачуди се дали не си е въобразил, че блокът има нещо общо с нещо в сградата и нещо общо с числото 13. Пусна няколко теста. Да, очевидно си го беше въобразил.
Сега вече нямаше време за чудати маршрути, защото бе вдигната обща тревога. Изкачи се с асансьора на приземния етаж, за да се прехвърли в по-бързия. Все някак трябваше да мушне картата на Ванн Харл обратно в джоба му, преди той да се е усетил, че я няма. Не знаеше как да го направи.
Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и откриха пред очите му голяма тълпа служители от охраната и роботи, които чакаха и размахваха неприятни на вид оръжия.
Наредиха му да излезе.
Форд сви рамене и направи крачка напред. Тълпата грубо го сбута и влезе в асансьора, за да слезе да го търси из долните етажи.
„Това беше забавно“ — каза си Форд и потупа приятелски Колин. Колин бе първият наистина полезен робот, който Форд някога бе виждал. Носеше се и подскачаше във въздуха пред него, изпаднал в безгрижен екстаз. Форд се зарадва, че му даде име на куче.
Изкуши се на този етап да зареже всичко и да се надява да се случи по-доброто, но знаеше, че по-доброто би имало далеч по-сериозни шансове да се случи, ако Ванн Харл не откриеше, че картата му липсва.
Отидоха при бързите асансьори.
— Здрасти — каза този, на който се качиха.
— Здрасти — отвърна Форд.
— Къде мога да ви закарам днес, приятели?
— На двадесет и трети етаж.
— Доста посещаван етаж за днес — отбеляза асансьорът.
„Хъм“ — помисли си Форд, защото последното никак не му хареса. Асансьорът освети числото 23 на светлинното табло и се понесе нагоре. Имаше нещо нередно в това табло, но Форд не можа да се сети какво и престана да мисли за него. Повече го тревожеха думите, че етажът днес е бил посещаван. Досега не се бе замислил сериозно как ще се справи със ситуацията горе, защото не знаеше какво ще завари. Трябваше да импровизира.
Пристигнаха.
Вратите се отвориха.
Злокобна тишина.
Пуст коридор.
Вратата на кабинета на Харл беше на мястото си, покрита с тънък слой прах. Форд знаеше, че тази прах се състоеше от милиони миниатюрни роботи, които бяха изпълзели от дървенията, бяха възстановили себе си, възстановили вратата, след това се бяха разглобили отново и пак се бяха скрили в дървенията, за да чакат нови поражения. Форд се зачуди що за живот беше техният, но не задълго, защото в този момент много повече го интересуваше що за живот беше неговият.
Пое си дъх и се втурна напред.
Артър донякъде не знаеше как да постъпи. Пред себе си имаше цяла Галактика и той се питаше дали не е прекалено от негова страна да се оплаква, че му липсват само две неща — света, в който е роден, и жената, която обича.
„Дявол да го вземе!“ — помисли си той и почувства нужда от напътствие и съвет. Реши да се консултира с Пътеводителя на галактическия стопаджия. Намери „Напътствие“ но там пишеше: „Виж Съвет“. Намери „Съвет“ и прочете: „Виж Напътствие“. Напоследък Пътеводителят доста често сервираше такива неща и той се зачуди дали това не е била целта на създателите му.
Насочи се към външния край на Галактиката, където се говореше, че могат да се намерят мъдрост и истина — по-специално на планетата Хауалиус, където имало оракули, мъдреци и гадатели, а също така и лавки за пици, защото повечето мистици изобщо не били в състояние да си готвят сами.
Но изглежда някакво бедствие бе сполетяло планетата. Докато Артър се шляеше по улиците на селото, в което живееха по-изтъкнатите пророци, атмосферата му се стори мрачна. Приближи се до един от тях, който, видимо отчаян, затваряше приемната си завинаги и го попита какво се е случило.
— Няма вече нужда от нас! — отвърна пророкът троснато и започна да кове една дъска напряко на прозореца.
— О! А защо?
— Подръж дъската и ще ти покажа.
Артър улови незакования край, а старият пророк влезе в помещението и след миг се върна с малък Суб-Ета приемник. Включи го, поигра си с настройката и го остави на малката дървена пейка, на която обикновено седеше и пророкуваше. След това пое дъската и продължи да кове.
Артър се заслуша в радиото.
— …беше потвърдено — каза то.
— Утре — продължи устройството — вицепрезидентът на Пофла Вигус, Рупи За Спиш, ще обяви, че възнамерява да се кандидатира за президент. В речта, която ще изнесе утре…