— Намери друг канал — каза пророкът. Артър натисна бутона за настройка.
— …отказа да коментира. През следващата седмица броят на безработните в сектора Забуш ще бъде най-голям, откакто се води статистика. В един доклад, който ще бъде публикуван през следващия месец, се казва, че…
— Намери друг — изръмжа пророкът ядосано. Артър отново натисна бутона.
— …отрече категорично. Кралската сватба между принц Гид от династията Сууфлинз и принцеса Хуули от Рауи Алфа следващия месец ще бъде най-зрелищната церемония, която са виждали в териториите Бянджи. Нашата кореспондентка Трилиън Астра, ще ни осведоми от мястото на събитието.
Артър замига на парцали.
От радиото изригнаха звуци на ликуваща тълпа и духови оркестри. Един много познат глас заговори:
— Здравей, Крарт. Това, което може да се види тук през следващия месец, е направо фантастично! Принцеса Хуули изглежда опиянена от щастие…
Пророкът помете радиото с юмрук, то падна в прахоляка и записука като подплашено пиле.
— Виждаш ли с какво трябва да се конкурираме? — заоплаква се старецът. — Я дръж това. Не, това! Това! Не, не. Не така. Този край нагоре. Обратно! Колко си глупав!
— Слушах го — оплака се Артър, напрягайки безпомощно слух, за да долови нещо между ударите на чука.
— Всички го слушат. Затова градчето ни заприлича на призрак. — Той се изплю в прахоляка.
— Не, нямах предвид това. Струва ми се, че ми беше позната.
— Коя? Принцеса Хуули? Ако се налагаше да казвам „Здрасти“ на всички, които познават принцеса Хуули, ще ми трябва нов чифт дробове.
— Не принцесата — каза Артър. — Репортерката. Името й е Трилиън. Не знам откъде се е взело това Астра. Тя е от планетата, от която съм и аз. Чудех се къде ли е отишла.
— О, тя е навсякъде из континуума напоследък. Тук, разбира се, не можем да приемаме триизмерната телевизия, слава на Великия Зелен Аркълсижър, но непрекъснато чуваме по радиото как скитосва насам-натам през пространство/времето. Трябва да се установи някъде и да започне спокоен живот. Ето това й е нужно на тази млада дама. Иначе всичко ще завърши със сълзи. А може вече и да е.
Пророкът замахна с чука и удари палеца си доста зле. Започна да говори на чужди езици.
Останалата част от селото на оракулите не се различаваше особено.
Обясниха му, че ако иска добър оракул, трябва да отиде при онзи, при който ходят другите оракули, но и той вече бе затворил. На вратата му имаше табела: „Вече нищо не знам. Опитайте при съседите, но това е само предложение, а не пророчески съвет.“
„Съседите“ беше една пещера на неколкостотин метра и Артър се запъти натам. От очукана ламаринена тенджера над запален огън се издигаха съответно пара и дим и увисваха отгоре във въздуха. От тенджерата се носеше много противна миризма. Поне Артър си помисли, че е от нея. На едно опънато на слънце въже съхнеха няколко надути мехура от местните, подобни на кози, създания и миризмата би могла да идва от тях. Освен това на обезпокоително малко разстояние бе натрупана купчина от захвърлени трупове на същите същества. Миризмата можеше да е и от тях.
Но със същия успех тя можеше да долита и от възрастната дама, която неуморно пъдеше мухите от купчината. Задачата й беше безнадеждна, защото насекомите бяха големи колкото коркова тапа, а тя бе въоръжена само с хилка за тенис на маса. Освен това изглеждаше полусляпа. Отвреме навреме по случайност успяваше да удари някоя муха, при което се чуваше удовлетворително тупване, насекомото изхвърчаше, безпомощно разперило крила, и се удряше в скалата на няколко крачки от входа на пещерата.
От поведението на старицата можеше да се съди, че живее именно заради тези моменти.
Артър спря на почтително разстояние, за да погледа екзотичното представление, и след това се прокашля леко, за да привлече вниманието й. Прокашлянето — предприето от учтивост — за жалост означаваше, че предварително трябва да си поеме доста повече от околния въздух, отколкото нормално. В резултат изпадна в жесток пристъп на кашлица, залитна към скалата и започна да се дави, облян в сълзи. Мъчеше си да си поеме дъх, но всяка глътка въздух само влошаваше положението. Повърна, пак се задави, подхлъзна се в повръщаното, изтърколи се на известно разстояние, успя да се изправи на ръце и крака и да изпълзи на малко по-чист въздух.
— Извинете — каза той, когато донякъде овладя дишането си. — Наистина ужасно съжалявам. Чувствам се като идиот и… — Посочи безпомощно мръсотията, която бе направил пред входа на пещерата.
— Какво мога да кажа? — попита след това безпомощно. — Какво изобщо мога да кажа!?
Това най-накрая привлече вниманието й. Старицата се огледа подозрително наоколо, но понеже беше полусляпа, й беше трудно да го различи сред скалистия пейзаж.