— Иди навън и си поеми дъх — посъветва го старицата.
Артър беше почервенял от усилията да помръдне машината.
Кимна с облекчение. След като жената не изпитваше никакво неудобство от всичко това, нямаше смисъл да изпитва той. Излезе навън, пое си въздух няколко пъти и отново се върна, за да повдига и бута. Наложи се да го направи няколко пъти преди устройството — най-накрая — да излезе навън.
Слънцето го напече. Старицата се върна в пещерата и след малко излезе с някакви изпоцапани метални плоскости, които прикачи към корпуса, за да събират слънчевата енергия.
Тя присви очи към небето. Слънцето светеше ярко, но имаше мараня.
— Ще отнеме известно време — каза тя.
Артър отговори, че ще почака с удоволствие.
Старицата сви рамене и закрачи към огъня. Съдържанието на тенджерата кипеше и преливаше. Разбърка го с пръчка и се поинтересува:
— Може би искаш да хапнеш?
— Не, благодаря, обядвал съм — отвърна Артър. — Не, наистина съм обядвал.
— Сигурна съм, че си — отбеляза старата жена и отново разбърка с пръчката. След малко извади от тенджерата някаква буца, духна я, за да изстине, и я мушна в устата си.
Известно време дъвка замислено.
После се заклатушка бавно към купчината мъртви козеподобни същества, изплю буцата върху нея и бавно се върна край огъня. Опита се да откачи тенджерата от подобното на триножник съоръжение, на което висеше.
— Мога ли да ви помогна? — попита Артър учтиво и забърза нататък.
Заедно те откачиха тенджерата и я понесоха несръчно по лекия наклон, водещ към някакви изкорубени, чепати дървета и храсталаци, порасли на ръба на стръмна, но съвсем плитка долчинка, от която се носеше цял нов букет противни миризми.
— Готов? — попита старицата.
— Да… — отвърна Артър, макар че не знаеше за какво.
— Едно — каза старицата — Две — добави тя. — Три!
Артър разбра тъкмо навреме какви са намеренията й. Лиснаха съдържанието на тенджерата в долчинката.
След час-два неловко мълчание, старицата реши, че слънчевите батерии са поели достатъчно енергия, за да заработи фотокопирната машина, и изчезна в пещерата, за да потърси нещо. Най-накрая се появи с пачка листа, които мушна в машината.
Извади копията и ги подаде на Артър.
— Значи това е вашият съвет, така ли? — попита той, оглеждайки ги неуверено.
— Не — отвърна старицата, — това е историята на моя живот. Виждаш ли, качеството на съветите, които ти дава този или онзи, трябва да се преценява спрямо качеството на живота, който сам той води. Като прегледаш тези листа, ще видиш, че съм подчертала всички съществени решения, които някога съм вземала. Включени са в азбучния указател и между тях има препратки. Виждаш ли? Мога само да ти предложа да вземаш решения, точно обратни на тези, които съм вземала аз, и тогава може би няма да свършиш живота си… — тя замълча и пое дълбоко въздух. за да извика — …във воняща пещера като тази!
Старицата грабна хилката за тенис на маса, нави ръкавите си и отиде при купчината умрели животни, където отново се зае да убива мухите с ентусиазъм.
Последното село, което Артър посети, се състоеше изцяло от високи стълбове. Бяха толкова високи, че не бе възможно от земята да се каже точно какво има на върховете им и трябваше да се изкачи на цели три, преди да открие стълб, върху който имаше нещо друго, а не само плоска платформа, покрита с птичи курешки.
Трудна задача. На стълбовете човек можеше да се изкачи по набитите в тях клинове, които се виеха нагоре в плавна спирала. Всеки по-малко усърден от Артър турист би направил една-две снимки и веднага би потърсил най-близкото заведение, където освен всичко друго би могъл да купи и особено вкусни и апетитни шоколадови пасти, които да яде пред аскетите. Но повечето от аскетите си бяха отишли именно заради това. Всъщност повечето от тях бяха основали печеливши терапевтични центрове в някои от по-богатите светове в Северозападните гънки на Галактиката, където бе по-лесно да се живее с фактор около седемнадесет милиона пъти, а шоколадът просто бе фантастичен. Беше се оказало, че не са познавали подобно нещо, преди да приемат аскетизма. Пациентите, посещаващи терапевтичните им центрове, на свой ред бяха запознати с това лакомство прекалено добре.
На върха на третия стълб Артър спря. за да си поеме дъх. Беше му горещо и не му достигаше въздух, тъй като се намираше на шестдесет фута височина. Струваше му се, че светът около него се върти, но това не го безпокоеше особено. Знаеше, че погледнато логично не може да умре, преди да е посетил Ставромула Бета4 и благодарение на това бе успял да си създаде безгрижно отношение към опасностите. Чувстваше се леко замаян от височината, но реши да се справи с проблема, изяждайки един сандвич. Тъкмо се канеше да започне да чете фотокопираната биография на старицата, когато го стресна леко кашляне зад гърба му.