Обърна се толкова рязко, че изпусна сандвича си, който се превъртя няколко пъти във въздуха, а когато падна долу, му се видя много малък.
На около тридесет фута от него сред трите дузини стълбове имаше още един зает. Беше зает от възрастен мъж, който на свой ред беше зает с дълбоки мисли, които го караха да се мръщи.
— Извинете — извика му Артър.
Мъжът не му обърна внимание. Изглежда не можеше да го чуе. Вятърът подухваше леко. Артър бе чул лекото кашляне по чиста случайност.
— Хей! — извика той. — Хей!
Мъжът най-накрая се огледа наоколо. Сякаш се изненада, че го вижда. Артър не беше в състояние да прецени дали се изненада приятно или само се изненада.
— Работите ли? — извика той.
Мъжът се намръщи неразбиращо. Артър не знаеше дали не разбира, или не чува.
— Ей сега ще дойда при вас. Не си отивайте — извика отново.
Слезе от малката платформа и бързо се спусна по спираловидно забитите клинове. Когато стигна долу, главата му се въртеше доста силно.
Понечи да се изкачи по стълба, на който си мислеше, че седи старецът, и тогава изведнъж разбра, че е загубил ориентация при слизането си и не е много сигурен дали това е той. Огледа се, за да прецени още веднъж.
Изкачи се. Не беше този.
— По дяволите! — изруга и извика на старецът, който сега беше право пред него на около четиридесет фута:
— Извинете! Заблудих се. Ще дойда при вас след минута.
И слезе още веднъж, разгорещен и ядосан.
Когато задъхан и потен се изкачи на стълба, на който вече беше сигурен, че седи старецът, си даде сметка, че той някак си го разиграва.
— Какво искаш? — изкрещя му аскетът ядосано. Артър разбра, че сега го вижда на стълба, на който той се канеше да изяде сандвича си.
— Как стигнахте до там?
— Да не мислиш, че ще ти кажа ей така, като едното нищо, това, което съм се учил да правя в продължение на четиридесет пролети, лета и есени, седнал на върха на стълб?
— Ами през зимата?
— Какво през зимата?
— Не седите ли на стълб и през зимата?
— Това, че седя на стълб през по-голямата част от живота си, не означава, че съм идиот. През зимата отивам на юг. Имам къща край морето. Седя на комина.
— Имате ли какво да посъветвате един пътешественик?
— Да. Купете си къща край морето.
— Аха.
Мъжът се втренчи към горещата, суха, камениста далечина. Оттук Артър виждаше старата жена малка като точка. Тя продължаваше да подскача и да гони мухите.
— Виждаш ли я? — попита неочаквано старецът.
— Да — отвърна Артър. — Всъщност и от нея поисках съвет.
— Като че ли знае нещо! Взех къщата край морето, защото тя не я искаше. И какво те посъветва?
— Да правя точно обратното на всичко, което е правила тя.
— С други думи, да си купиш къща край морето.
— Предполагам — въздъхна Артър. — Е, може и да си купя.
— Хъм.
Хоризонтът плуваше в огнена мараня.
— Някакъв друг съвет? — попита Артър след малко. — Нещо, което не е свързано с недвижима собственост.
— Къщата край морето не е просто недвижима собственост. Това е състояние на ума — каза старецът и изгледа Артър.
Странно, но сега лицето му бе само на няколко крачки. Някак си тялото му изглеждаше напълно нормално, но се намираше седнало по турски върху стълб на четиридесет фута, а в същото време лицето му бе само на няколко разкрача. Без да движи главата си и без да прави нещо странно, той се изправи и се прехвърли върху друг стълб. „Или е от топлината — помисли си Артър, — или пространството за него има друга форма.“
— Къщата край морето — продължи старецът, — дори не е нужно да е край морето. Макар че най-хубавите са там. Всички ние обичаме да се събираме при гранични обстоятелства.
— Така ли? — попита Артър.
— Там, където сушата и водата се срещат. Където земята се среща с въздуха, където тялото се среща с ума. Където пространството се среща с времето. Обичаме да седим от едната страна и да гледаме другата.
Артър се развълнува. В брошурата бе обещано точно такова нещо. Сега пред него седеше човек, който някак си успяваше да се движи в някакво съвсем друго пространство и да говори мъдри неща за какво ли не.
И въпреки това се ядосваше. Старецът крачеше от стълб на стълб, от стълб на земята, от земята на стълб, от стълб до хоризонта и обратно — за него пространствената вселена на Артър беше пълна безсмислица.
— Моля ви, престанете — каза Артър изведнъж.