Беше престоял в кабинета цели две секунди и половина и бе крайно време да премине към конструктивни действия. Можеше да вземе заложник. Това щеше да е полезно.
Ванн Харл седеше на въртящия се стол, изглеждаше разтревожен, пребледнял и потресен. Може би освен силния удар в тила бе получил и някакви лоши новини. Форд скочи на крака и го сграбчи.
Под претекст, че иска да му направи двоен нелсън, мушна незабелязано картата в джоба му.
Туйто.
Направи това, за което бе дошъл. А сега оставаше да уреди напускането си.
— О’кей — каза Форд. — Аз… — Замълча. Едрият тип с ракетохвъргачката се бе обърнал и я бе насочил към него, което очевидно бе безотговорна постъпка.
— Аз… — започна той отново, но импулсивно реши да клекне.
Чу се оглушителен гръм, от задния край на ракетохвъргачката изскочиха пламъци, а от предния — ракета.
Тя прелетя над Форд и удари големия прозорец от бронирано стъкло, което се пръсна на хиляди парчета и полетя навън. Страхотната взривна вълна от експлозията отекна в стаята, помете две кресла, един шкаф с документация и робота от охраната Колин навън през прозореца.
„Значи, в края на краищата тези стъкла не можеха да издържат на ракетно нападение“, каза си Форд. Някой би трябвало да направи рекламация. Пусна Харл и се опита да измисли как да избяга.
Беше обкръжен.
Едрият тип с ракетохвъргачката се прицелваше за нов изстрел.
Форд не знаеше какво да прави.
— Слушай! — каза той строго. Но не беше сигурен докъде ще го доведе произнасянето на думи като „слушай“ със строг глас, а времето определено не беше на негова страна. „Дявол да го вземе! — помисли си той. — Човек е млад само веднъж.“ И скочи през прозореца.
Така поне факторът „изненада“ щеше да е на негова страна.
Артър примирено си даде сметка, че най-напред трябва да си намери живот. Това означаваше най-вече да открие планета, на която би могло да го има. Искаше да е такава, на която да може да диша, да става и да сяда, без да изпитва гравитационни неудобства. Нуждаеше се от място, където киселинността е ниска и растителните видове не те нападат.
— Не бих искал да съм прекалено придирчив — каза той на странното нещо, което седеше зад бюрото в „Центъра за миграционни консултации“ на Пителтон Алфа, — но ми се ще да отида някъде, където жителите поне бегло приличат на мен. На човеци.
Странното нещо зад бюрото размърда някои от по-странните си части и доби вид на стъписано. То се втечни и пльосна на пода, бавно се придвижи до другия край на стаята, погълна металния шкаф с папки и с шумно оригване изплю нужното чекмедже. От ухото му се показаха две блестящи пипала и измъкнаха необходимите папки. После глътна отново чекмеджето, повърна шкафа на мястото му, върна се назад, изкачи се в течно състояние на стола и трясна папките върху бюрото.
— Виж дали нещо ще ти хареса.
Артър прегледа неспокойно няколко листа груба и влажна хартия. Тук определено се намираше в някакъв затънтен край на Галактиката, някъде далеч, вляво от района, който познаваше. На мястото, където би трябвало да е неговият роден дом, сега се мъдреше някаква отвратителна, долнопробна планета, удавена в дъжд, населена с грубияни и блатни свине. Дори и Пътеводителят на галактическия стопаджия тук работеше на пресекулки и това го бе довело до унижението да търси помощ от подобни места. Навсякъде питаше за Ставромула Бета, но никой не бе чувал за такава планета.
Предлаганите светове му се струваха доста мрачна перспектива. Те не можеха да му предложат много, защото и той не можеше да им предложи кой знае какво. Осъзна с дълбока покруса, че въпреки произхода си от свят с автомобили, компютри, балет и арманяк, сам той няма представа как функционират тези неща. Не можеше да ги произвежда. Ако трябваше да се справи без чужда помощ, не би могъл да конструира и тостер. Можеше само да направи сандвич и толкова. Нямаше голямо търсене за услугите му.
Сърцето му помръкна. Това го изненада, защото си мислеше, че вече е помръкнало до краен предел. Затвори очи за миг. Толкова му се искаше да си бъде у дома! Толкова му се искаше родната му планета Земя, на която бе отрасъл, да не бе разрушена! Толкова му се искаше всичките тези неща изобщо да не се бяха случвали! Толкова му се искаше, когато отново отвори очи, да се намери на прага на малката си къщичка в Западна Англия, да види как слънцето огрява зелените хълмове, как пощенският фургон се задава по пътя, как глухарчетата цъфтят в градината му и как в далечината кръчмичката отваря за обяд. Толкова му се искаше да отиде там с вестника си и да го прочете на халба бира! Толкова му се искаше да реши кръстословицата! Толкова му се искаше да имаше как да блокира напълно на номер 17, водоравно!