Отвори очи.
Странното нещо пулсираше нервно пред него и почукваше с някакво пипало по бюрото.
Артър поклати тъжно глава и погледна следващия лист.
„Злокобно!“ — помисли си той. Следващия — също.
Много злокобно. И следващия.
О!… Ето нещо по-добро!
Планетата се наричаше Бартелдан. Имаше кислород. И зелени хълмове. И прославена литературна традиция. Но най-много го впечатли снимката на малка група от местните жители, застанали на селския площад, приятно усмихнати към фотоапарата.
— Ах! — въздъхна Артър и показа снимката на странното нещо зад бюрото.
Очите му се отдалечиха от главата с помощта на пипала и се затъркаляха по листа, оставяйки по него лигава блестяща следа.
— Да — каза най-накрая съществото с отвращение, — Изглеждат точно като теб.
Артър замина за Бартелдан и с парите, които бе спечелил, продавайки изрезки от ноктите на краката си и слюнка на разни банки за ДНК, успя да си купи жилище в селото от снимката. Мястото беше приятно. Въздухът бе упоителен. Жителите на вид бяха точно като него и изглежда не възразяваха срещу присъствието му. Не го нападнаха. Купи си малко дрехи и гардероб, за да ги прибере.
Бе открил своя живот. Сега оставаше да открие и целта си в него.
В началото се опита да чете, но литературата на Бартелдан, макар и възхвалявана в този сектор на Галактиката заради изтънчеността и изящността си, не можеше да задържи интереса му. Проблемът беше, че в края на краищата тя не беше предназначена за човешки същества. Хората от Бартелдан удивително приличаха на хора, но когато кажеше на някого от тях „Добър вечер“, той се оглеждаше наоколо с изненада, подушваше въздуха и се съгласяваше, че, да, вечерта трябва да е доста добра, щом го споменава.
— Нямах предвид това, исках да ви пожелая добра вечер — казваше Артър в началото, но скоро се научи да отбягва този тип разговори. Понякога добавяше: — Искам да кажа, че се надявам да прекарате вечерта добре.
Още по-голямо объркване.
— Пожелая? — промълвяше най-накрая бартелданецът, учтиво стъписан.
— Ъ-ъ-ъ, да — отговаряше Артър. — Просто изразявам надеждата си, че…
— Надежда?
— Да.
— Какво е надежда?
„Хубав въпрос“ — мислеше си Артър, докато се прибираше у дома, за да премисли нещата.
От една страна не можеше да не уважава нещата, които успя да научи за възгледите, които местните хора имаха за Вселената — че тя е такава, каквато е, повече или по-малко. От друга фактът, че те не желаят нищо, че нямат мечти и надежди, не му се струваше много естествен.
Естествен. Ето ти интересна дума.
Отдавна бе разбрал, че много от нещата, които бе смятал за естествени — като да купуваш подаръци за Коледа, да спираш на червен светофар или да падаш с ускорение м/сек^2 са привични само за неговия свят и не са същите на друго място, но да нямаш желания… това наистина не можеше да бъде естествено, нали? Все едно да не дишаш.
Дишането беше още едно от нещата, които бартелданците не правеха, за разлика от него, въпреки многото кислород в атмосферата. Отвреме навреме тичаха наоколо и играеха нещо като волейбол (разбира се, без да желаят да победят — просто играеха и който спечели, спечели), но никога не дишаха. Поради някаква причина това не им беше необходимо. Артър скоро разбра, че да играе волейбол с тях е безпредметно. Наистина приличаха на хора, дори говореха и се държаха като хора, но те не желаеха нищо и не дишаха.
От своя страна Артър по цял ден дишаше и желаеше разни неща. Понякога желаеше едно или друго толкова силно, че дишането му се ускоряваше и се налагаше да полегне малко, сам, в малкото си жилище, толкова далеч от света, който го бе родил, че умът му дори не можеше да си представи разстоянието, без да му се завие свят.
Предпочиташе да не мисли за това. Предпочиташе да седи и да чете — тоест би предпочел да чете, ако имаше нещо, което си струваше да се чете. Но никой в романите на бартелданците не искаше нищо — дори чаша вода. Естествено ако някои от героите ожаднееше, щеше да отиде и да си налее, но ако се окажеше невъзможно, щеше да престане да мисли за това. Бе успял да прочете цяла книга, чийто главен герой в продължение на цяла седмица се труди в градината си, игра доста активно волейбол, направи дете на жена си, помогна да поправят някакъв път и най-неочаквано, малко преди последната глава, умря от жажда. Отчаян, Артър се върна назад и най-накрая откри, че във втора глава се споменаваше някакъв проблем с водопровода. Толкова по въпроса. Човекът си умира и точка. Просто се случва.