Това дори не беше развръзката на книгата, тъй като такава липсваше. Героят умря някъде към средата на предпоследната глава, а до края се разказваше за ремонтиране на пътища. Книгата свършваше на стохилядната дума, защото такава бе дължината на книгите на Бартелдан.
Артър хвърли томчето в другия край на стаята и си тръгна. Започна да пътува като в някакъв безумен унес, продавайки слюнка, нокти, коса, кръв — всичко, което искаха, за да си купи билети. Откри, че срещу сперма може да пътува в първа класа. Не се установи никъде — просто продължи да съществува в херметически затворения, полуосветен свят на космическите кораби, където се хранеше, пиеше, спеше и гледаше филми. Слизаше на космодрумите само за да продаде още ДНК и потегляше със следващия трансгалактически кораб.
Не бива да се опитваш да предизвикаш инцидента, който искаш да се случи, защото той няма да се случи. Такова е значението на „инцидент“. Случи се нещо, което Артър Дент изобщо не беше предвиждал. Корабът, в който се намираше, премина в хиперпространството, проблесна в деветдесет и седем различни точки на Галактиката едновременно, попадна най-неочаквано в гравитационното поле на една необозначена в картите планета, атмосферата й го улови и той започна да пада със свистене надолу.
През цялото време на падането системите протестираха, че всичко е в ред и под контрол, но когато корабът се завъртя за последен път, покоси с трясък половин миля дървета и най-накрая избухна в огнено кълбо, стана съвсем ясно, че това не е било вярно.
Огънят обгърна гората, забушува в нощта и след малко елегантно се самоизгаси. тъй като сега всички нерегистрирани пожари трябва да постъпват така по силата на някакъв закон. Известно време след това тук и там все още избухваха малки огньове, когато отделни отломки продължаваха кротко да се взривяват. След това и те изгаснаха.
Артър Дент — от чиста скука по време на безкрайните междузвездни полети, беше единственият на борда, който се бе запознал с процедурите за безопасност в случай на непредвидено кацане и поради това се оказа единственият оцелял. Лежеше замаян, натрошен и окървавен в някаква пухкава пластмасова какавида, на която бе написано „Приятен ден“ на повече от три хиляди различни езика.
В раздробения му мозък болезнено кънтеше черна тишина. Все пак знаеше, изпълнен с някаква примирена увереност, че ще оцелее, защото все още не беше ходил до Ставромула Бета.
След цяла вечност, изпълнена с болки и мрак, най-накрая долови, че наоколо се движат сенки.
Форд полетя надолу заедно с дъжд счупени стъкла и парчета от столове. Отново не бе премислил нещата докрай и сега се мъчеше да печели време. Бе установил, че в моменти на сериозна криза е много полезно животът да премине като филмова лента пред очите му. Това му даваше възможност да премисли нещата, да види всичко в перспектива, а понякога дори му подсказваше какво да прави в дадената ситуация.
Сега земята се приближаваше към него с тридесет фута в секунда на квадрат, но той реши, че за този проблем ще мисли по-късно. Всичко по реда си.
Ето го, започва: Детството му. Нищо особено, беше си го спомнял и преди. Пред очите му запрелитаха образи. Отегчителни времена на Бетелгиус Бета. Зейфод Бийбълброкс като хлапе. Да, той знаеше всичко това. Щеше му се да има някакво копче за пренавиване в мозъка. Седемнадесетият му рожден ден, когато му подариха първия пешкир. Хайде, хайде.
Премяташе се надолу, а леденият въздух на тази височина бе изпитание за дробовете му. Опитваше се да не вдишва и стъкло.
Ранните пътешествия до други планети. О, Зарк да го вземе, това беше като някакъв скапан кинопреглед-пътепис преди главния филм. Когато постъпи на работа в Пътеводителя! Ах!
Какви дни бяха само! Работеха в една колиба на атола Буенели на Фанала, преди Риктанаркалите и Данкедите да я опустошат. Половин дузина екип, няколко пешкира, няколко много сложни цифрови устройства и най-важното — много мечти. Не. Най-важното — много фаналаски ром. Ако трябваше да бъде абсолютно точен, най-важното беше спирта „Ол Янкс“, едва след това фаналаският ром и не на последно място някои от плажовете на атола, където висяха местните момичета. Но и мечтите бяха важни. Къде ли се бяха дянали?
Всъщност не можеше да си спомни точно какви бяха те, но навремето му се бяха стрували много съществени. В тях определено нямаше място за този огромен небостъргач с офиси, от който падаше сега. Всичко това се случи, когато някои от колегите, с които бе започнал, улегнаха и станаха алчни, докато той и някои други продължаваха да вършат черната работа по обектите и да пътуват на стоп, отдалечавайки се все повече и повече от административния кошмар, в който Пътеводителят безмилостно се бе превърнал, и архитектурното чудовище, в което се бе преместил. Къде тук имаше място за мечти? Спомни си адвокатите. заели повече от половината сграда, оперативните от по-ниските етажи и всички заместник главни редактори заедно със секретарките им, адвокатите на секретарките им, секретарките на адвокатите на секретарките им и най-лошото от всичко — счетоводителите и отдела по маркетинг.