„Ей, колко чудно нещо е животът!“ — мислеше си Форд, когато изведнъж си даде сметка, че стаята, в която се намираше, никак не бе интересна.
Закова се изненадан намясто.
Къде беше странният силует с размахани крила? Имаше ли изобщо нещо, което си струваше цялата тази дандания? Цялата тази секретност около това помещение и не по-малко удивителната поредица събития, в следствие на които се намираше в него?
Стаята, както и всички останали в сградата, беше решена в ужасяващо изискания сив цвят. На стената имаше няколко графики и картини. Те не му говореха нищо, но след малко попадна на нещо, което явно бе пародия на плакат.
Видя нещо, наподобяващо птица-емблема и надпис: „Пътеводителят на галактическия стопаджия, МК II — единственото, най-изумителното нещо на всички времена. Очаквайте го скоро в някое близко до вас измерение.“ Никаква друга информация.
Форд се огледа отново. След това вниманието му постепенно се насочи към Колин — абсурдно щастливия робот, — който се бе мушнал в един от ъглите на тавана и издаваше нечленоразделни звуци. Странно, но имаше вид на уплашен.
„Чудна работа“ — помисли си Форд и се огледа, за да види кое е предизвикало тази реакция. Тогава забеляза нещо, поставено върху една работна маса, което не бе забелязал досега.
Беше черно и кръгло, с размер на средно голяма чиния. Горният и долният му край бяха леко изпъкнали, така че наподобяваше диск за хвърляне.
Повърхностите бяха идеално полирани и хомогенни, без нищо забележително по тях.
Не правеше каквото и да било.
Тогава Форд забеляза, че отгоре бе написано нещо. Странно. Само преди миг надписът го нямаше, а сега изведнъж се бе появил. Между двете състояния не бе забелязал никакъв преход.
С малки, тревожни букви бе изписано:
Паникьосай се.
Преди миг по повърхността на диска нямаше никакви пукнатини, а сега имаше много. Ставаха все по-големи.
„Паникьосай се“ — казваше пътеводителят МК II. Форд започваше да прави, каквото му бе казано. Току-що си бе спомнил защо съществата с цвят на олово му се бяха сторили познати. Цветът им беше сив като на корпорацията, но във всяко друго отношение приличаха на вогони.
Космическият кораб се приземи тихо в края на голямата просека, на стотина метра от селото.
Пристигна внезапно и неочаквано, без никаква суматоха. В един миг беше най-нормален късен следобед в ранната есен — листата тъкмо бяха започнали да се оцветяват в червено и златисто, реката отново се надигаше от дъждовете в планините на север, перушината на птиците пика започваше да надебелява в очакване на зимните студове. Съвършено нормалните животни всеки момент щяха да запрепускат с грохот през равнината, старият Трашбарг започваше да си мърмори сам, клатушкайки се из селото, което означаваше, че вече репетира и доукрасява историите за миналата година, които щеше да разказва през зимата. Тогава хората щяха да бъдат принудени да седят край огъня, да го слушат и тихичко да недоволстват, защото не ги помнят точно такива — а в следващия вече имаше космически кораб, блестящ под лъчите на есенното слънце.
Пожужа малко и притихна.
Не беше голям. Ако селяните разбираха нещо от космически кораби, веднага щяха да познаят, че този е незначителен, четириместен „Хрунди“ с всички екстри, освен Разширения бектоиден стабилисис, по който си падаха само свръхпридирчивите. С Разширения бектоиден стабилисис не може да се направи хубав рязък завой около тристранните временни оси. Наистина безопасността е малко по-добра, но пък боравенето с него е затруднено.
Разбира се, селяните не знаеха тези неща. Повечето от тях, тук на далечната планета Ламуела, изобщо не бяха виждали космически кораб — поне не цял — и така, както блестеше на ярките слънчеви лъчи, бе най-невероятното нещо, с което се сблъскваха след деня, в който Кирп улови риба с по една глава в двата края.
Всички притихнаха. Само миг преди това три дузини хора се разхождаха насам-натам, приказваха, цепеха дърва, носеха вода, дразнеха птиците пика или съвсем добронамерено се опитваха да стоят настрана от стария Трашбарг, а сега всякакви дейности замряха и изумените погледи на всички се насочиха към странния обект.
Не съвсем на всички. Птиците пика общо взето се изненадваха от съвършено различни неща. Съвсем нормален лист на дърво, паднал неочаквано върху някой камък, можеше да ги доведе до трескава възбуда и объркване, всяка сутрин изгревът ги сбарваше напълно неподготвени, но пристигането на чужд космически кораб просто не можеше да ангажира вниманието им. Те продължаваха да кълват семенца от земята и да издават типичните си звуци — „кар“, „рит“ и хук". Реката продължаваше да тече с тих ромон.