Беше трудно, защото единственият речник в селото бе собственост на стария Трашбарг, а той не искаше да им го даде. Попитаха го защо, а той обясни, че не е тяхна работа да знаят волята на Всемогъщия Боб, а на повторния въпрос „защо“ отговори, че защото той е решил така. Както и да е, някой се бе вмъкнал в колибата му тайно и бе видял, че „неведом“ означава „тайнствен“, „загадъчен“, „скрит“, „неизвестен“, „непознат“, „незнаен“, за който не бива да се говори. Това реши проблема.
Поне се бяха сдобили със сандвичите. Тогава Трашбарг им бе казал, че Всемогъщият Боб е наредил той да ги опита пръв. Съселяните му го попитаха кога точно е станало това, а той им отговори, че вчера, когато не са гледали, „Вярвайте — каза им старецът — или горете в пъкъла.“
Оставиха го да опита сандвичите пръв. Това беше най-простото решение.
А сега тази жена се бе взела буквално от небитието и бе влязла направо в колибата на Сандвичаря. Очевидно славата му се бе разпространила надалеч, макар че бе трудно да си представят къде точно, след като старият Трашбарг твърдеше, че няма никакво „другаде“. Както и да е. Вероятно се бе взела от някакво неведомо място, а сега беше в колибата на Сандвичаря. Коя беше тя? Кое беше момичето, което висеше намръщено пред входа и подритваше камъчетата — вид, който ясно даваше да се разбере, че не иска да е там? Струваше им се странно, че някой може да долети от неведомо място с колесница, много по-усъвършенствана от тази на Сандвичаря, без да иска да го прави.
Всички се обърнаха към Трашбарг, но той бе коленичил с насочен към небето взор и не желаеше да срещне погледа на когото и да било, преди да измисли нещо.
— Трилиън! — възкликна Сандвичаря, смучейки кървящия си палец, — Какво?… Кой?… Кога?… Къде?…
— Точно тези въпроси смятах да ти задам — отвърна Трилиън и огледа колибата на Артър. Кухненските му инструменти бяха добре подредени. Имаше няколко груби шкафа и лавици, в ъгъла се мъдреше легло. На задната стена се виждаше още една врата, но Трилиън не виждаше какво има зад нея, защото бе затворена.
— Хубаво е тук — каза тя, но с въпросителна нотка в гласа, защото не можеше да разбере каква точно е играта.
— Много хубаво — съгласи се Артър. — Просто прекрасно. Никога не съм се чувствал по-добре. Тук съм щастлив. Хората ме харесват, аз им правя сандвичи и… всъщност това е всичко. Те ме харесват, а аз им правя сандвичи.
— Звучи…
— Идилично — прекъсна я Артър твърдо. — И това е така. Наистина. Не мисля, че ще ти допадне особено, но за мен е най-доброто. Слушай, седни и се чувствай като у дома си. Какво мога да ти предложа… Сандвич?
Трилиън взе един сандвич и го разгледа. Помириса го внимателно.
— Опитай го. Вкусен е — каза Артър. Трилиън гризна най-напред мъничко, после отхапа както трябва и задъвка замислено.
— Добър е — кимна след малко тя и пак го заразглежда.
— Това е трудът на моя живот — обясни Артър, опитвайки се да звучи гордо, без да прилича на пълен идиот. Донякъде бе обикнал да го боготворят и сега се налагаше да пренастрои ума си.
— Какво е месото? — попита Трилиън.
— А, да. Месото е от Съвършено нормално животно.
— Какво?
— Съвършено нормално животно. Прилича малко на крава… По-скоро на бик. Или на бизон. Голямо, нападателно.
— И какво толкова необикновено има в това животно?
— Нищо. То е съвършено нормално.
— Аха.
— Странно е мястото, откъдето се взема.
Трилиън се намръщи и престана да дъвче.
— И откъде се взема? — попита тя с пълна уста. Нямаше намерение да преглътне, докато не чуе отговора.
— Проблемът не е само в това, откъде се взема, но и в това, къде отива. Не, не се притеснявай. Можеш да преглътнеш. Няма нищо опасно. Изял съм тонове такова месо. Великолепно е. Много сочно. Крехко. Леко сладникав, траен, тъмен аромат.
Трилиън все още не преглъщаше.
— Откъде — попита тя — се вземат и къде отиват тези животни?
— Идват от една точка малко на изток от планините Хондо. Това са големите планини зад нас, трябва да си ги видяла при кацането. След което с хиляди се устремяват през равнината Анхондо и… Ами това е всичко. Оттам идват. Там отиват.
Трилиън се намръщи. Имаше нещо, което не й бе съвсем ясно.
— Може би не се изразих много ясно — обади се Артър. — Когато казах, че идват от една точка източно от планините Хондо, имам предвид, че най-неочаквано се появяват на това място. После преминават през равнината Анхондо и изчезват. Имаме около шест дни, за да уловим колкото се може повече. След това изчезват до пролетта, когато преминават по обратния път.