Смееше ли да го пусне в системата и да остави вогоните да се чудят как да му го доставят, докато в същото време претърсват сградата, за да намерят къде се е скрил?
Да.
Опакова го трескаво. Завърза пакета. Надписа го. Спря се за миг, за да прецени още веднъж правилността на постъпката си, и занесе колета до улея на вътрешната поща.
— Колин — каза той и се обърна към увисналата във въздуха топка. — Ще трябва да те оставя на съдбата ти.
— Толкова съм щастлив — отвърна Колин.
— Опитай се да се спасиш — продължи Форд. — Защото искам да се погрижиш този пакет да напусне сградата безпрепятствено. Вероятно ще те унищожат, когато те открият, и аз няма да съм наблизо, за да ти помогна. За теб всичко това ще е ужасно, много зловещо, Много лошо. Разбираш ли?
— Гукам от удоволствие!
— Върви — нареди Форд.
Колин послушно се спусна по улея и тръгна с поверения му обект. Сега Форд трябваше да се тревожи само за себе си, а това никак не бе малко. От другата страна на вратата, която той предпазливо бе заключил и подпрял с метален шкаф, се чуваше тропот на тежки ботуши.
Безпокоеше се, че всичко е минало толкова гладко, всичко бе застанало на мястото си. През целия ден бе действал с безумно безразсъдство и всичко се бе подредило просто чудесно. Освен обувката му. Беше го яд за нея. Трябваше да уреди тази сметка.
Вратата влетя в помещението с оглушителен трясък. В облака прах и дим той видя как съществата с цвят на олово се втурват към него.
Значи всичко се бе наредило добре, така ли? Всичко беше чудесно, сякаш някакъв необикновен късмет бе застанал на негова страна? Трябваше да помисли още малко за това.
Обзет от изследователска страст, Форд отново се хвърли през прозореца.
Първият месец, докато се опознаят, бе труден. Вторият, когато се опитваха да схванат това, което бяха научили един за друг, бе малко по-лесен.
Третият месец, когато пристигна кутията, се оказа наистина сложен.
В началото му бе трудно дори да обясни какво е месец. За Артър на Ламуела нещата бяха приятно прости. Дните бяха малко по-дълги от двадесет и пет часа, което означаваше най-вече един допълнителен час в леглото всеки ден и, разбира се, да наглася часовника си, което за него беше истинско удоволствие.
Освен това бе доволен от броя на слънцата и луните, които имаше планетата — по едно, за разлика от някои други, които бе посещавал и които имаха най-невероятни бройки от едното и от другото.
Ламуела правеше пълна обиколка на единственото си слънце за триста дни, което не беше лошо, защото годината не се проточваше прекалено. Луната правеше девет обиколки около планетата в годината, което означаваше, че месецът е малко по-дълъг от тридесет дни, а това на свой ред даваше възможност на човек през него да свърши малко повече работа. Планетата не беше просто добра като Земята — беше по-добра.
Наслуки на свой ред мислеше, че е уловена в непрекъснато повтарящ се кошмар. Изпадаше в пристъпи на плач и смяташе, че луната ще дойде да я вземе. Показваше се всяка нощ, а на сутринта мястото й заемаше слънцето. Отново и отново!
Трилиън бе предупредила Артър, че Наслуки може да има проблеми с привикването към някакъв по-постоянен начин на живот от този, с който беше свикнала, но той в никакъв случай не бе очаквал, че ще вие срещу луната.
Естествено той не бе очаквал абсолютно нищо такова.
Негова дъщеря?
Негова дъщеря? Та той и Трилиън никога не бяха… Дали? Беше абсолютно убеден, че не би забравил подобно нещо. Ами Зейфод?
— Не е от същия вид, Артър — беше отговорила тя. — Когато реших да имам дете, се подложих на какви ли не генетични тестове и успях да намеря само едно съответствие. Едва по-късно си дадох сметка. Проверих още веднъж и се оказах права. Обикновено не казват такива неща, но аз настоях.
— Да не искаш да кажеш, че си ходила в банка за ДНК? — попита Артър с ококорени очи.
— Да. Но тя не е съвсем случайна, както може би подсказва името й, защото единственият донор от вида хомо сапиенс беше ти. Трябва да отбележа, че си летял доста често.
Артър се бе втренчил в момичето, застанало с отпуснати рамене на вратата.
— Но кога… Преди колко време…?
— Искаш да знаеш на каква възраст е?
— Да.
— На лоша.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че нямам никаква представа.
— Какво?
— Ами според моята представа за времето я родих преди десет години, но очевидно е много по-голяма. Виждаш ли, работата ми е свързана с пътувания напред-назад във времето. Обикновено я водех с мен, но това не винаги можеше да стане. След това започнах да я оставям в специални времеви зони, за да се грижат за нея през деня, но вече е направо невъзможно да се изчисли времето. Оставяш децата сутринта и не знаеш колко големи ще са, когато отидеш да ги вземеш вечерта. Можеш да си се оплакваш докато посинееш, но от това няма никаква полза. Веднъж я оставих на едно такова място само за няколко часа, а когато отидох да я взема, вече бе минала пубертета. Артър, направих всичко, което можах. Сега е твой ред. Налага се да отразявам една война.