— Числата в края показват часовете. В малкото прозорче в края пише THU, което значи вторник. Датата е 14-и, което означава, че е четиринадесетият ден от месец май, както е написано ето тук. А това прозорче с форма на полумесец отгоре показва фазите на луната. С други думи, показва каква част от луната нощем е осветена от слънцето, което пък зависи от взаимното положение на Слънцето, Луната и… хм, Земята.
— Земята — повтори Наслуки.
— Да.
— Това е мястото, откъдето сте вие с майка ми, нали?
— Да.
Тя взе отново часовника от ръката му и го погледна, очевидно озадачена от нещо. След това го вдигна до ухото си и се вслуша изненадано.
— Какъв е този шум?
— Тиктака механизмът, който движи часовника. Вътре има много зъбни колелца и пружини, които се въртят, за да движат стрелките точно с каквато скорост трябва, за да показват вярно часовете, минутите, дните и така нататък.
Наслуки продължаваше да се взира в часовника.
— Нещо изглежда не ти е ясно — каза след малко Артър. — Какво е то?
— Да — отговори Наслуки. — Защо е изцяло хардуерен?
Артър предложи да се поразходят. Чувстваше, че трябва да поговорят за някои неща, а за първи път Наслуки изглеждаше ако не готова за такова нещо, то поне не кисела и ръмжаща.
От нейна гледна точка всичко това беше много странно. Не че искаше да създава трудности — просто не знаеше какво друго да прави.
Какъв беше този тип? Що за живот искаха от нея да води? Що за свят беше този, на който искаха да го води? И що за вселена беше тази, която възприемаха очите и ушите й? За какво беше тя? Какво искаше от нея?
Бе родена в космически кораб, пътуващ, от някъде за някъде другаде, а когато бе стигнал до това някъде другаде, се бе оказало, че то е само друго някъде, откъдето можеш да отидеш някъде другаде и така нататък.
За нея бе напълно нормално да очаква, че трябва да бъде някъде другаде. За нея чувството, че не се намира там, където трябва, бе нещо съвсем естествено.
После постоянните пътувания във времето само бяха усложнили проблема и тя бе започнала да чувства не само че не е там, където трябва, но и че е там, когато не трябва.
Разбира се, не можеше да си даде сметка, че чувства тези неща, защото никога не бе чувствала нищо друго освен тях, точно както никога не й се бе струвало странно, че където и да отиде, почти винаги се бе налагало да носи специален гравитационен костюм или апарат за дишане. Единствените места, където можеше да се чувства както трябва, бяха световете, които създаваше сама за себе си — виртуалните реалности в електрическите клубове. Никога не й бе минавало през ум, че и в истинската Вселена човек може да намери своето място.
А това включваше и планетата Ламуела, на която я бе изоставила майка й. Също така и тази особа, която я бе дарила с живот срещу възможността да пътува в първа класа. Добре поне, че се бе оказал кротък и дружелюбен човек, защото иначе щеше да си има неприятности. Ама наистина. В джоба си Наслуки носеше специално подострен камък, за да може да ги създава.
Много е опасно да виждаш нещата от нечия друга гледна точка, ако нямаш нужната подготовка.
Седяха на един хълм над долината, който Артър обичаше особено много. Слънцето залязваше.
Единственото нещо, което той не обичаше да вижда, бе съседната долина, където една черна обгоряла бразда в гората бележеше мястото, на което се бе разбил корабът му. А може би именно то го караше да седи на този хълм. Сочната зеленина на Ламуела можеше да се наблюдава от много места, но това тук го привличаше може би с черното петно в далечината, което продължаваше да го изпълва със страх и болка.
Никога не бе ходил там, след като го измъкнаха от останките.
Не искаше.
Не можеше да го понесе.
Всъщност бе решил да се върне още на следващия ден, когато все още бе вцепенен и замаян от шока. Кракът му беше счупен, а също и няколко ребра, имаше лоши обгаряния, и въпреки всичко настоя селяните да го занесат, което и направиха, макар и неохотно. Не бе успял да се добере до мястото, където земята се бе разтопила от удара, бе помолил да го върнат и се бе отдалечил завинаги от ужаса.
Скоро след това пуснаха слуха, че районът е омагьосан, населен с духове, така че повече никой не се осмели да отиде там. Земята бе пълна с прекрасни, потънали в зеленина долини; нямаше смисъл да се ходи на място, което криеше опасност. Миналото да си стои където е, а настоящето да върви напред, към бъдещето.
Наслуки държеше часовника в ръка и бавно го въртеше. Лъчите на залязващото слънце, които блестяха красиво в множеството драскотини и пукнатини по дебелото стъкло. Тънката като паяжина стрелка на секундарника я захласваше всеки път, когато тя направеше пълен кръг, по-дългата от двете други стрелки се придвижваше точно една чертичка напред, а когато и тя направеше пълен кръг, по-малката се преместваше до следващата цифра.