— Гледаш го повече от час — отбеляза Артър тихо.
— Знам — отвърна Наслуки. — Един час е, когато голямата стрелка направи пълна обиколка, нали?
— Точно така.
— Значи съм го гледала един час и седемнадесет минути.
Наслуки се усмихна, изпълнена с някакво дълбоко, тайнствено задоволство и леко помръдна, така че да се облегне на ръката му. Артър усети, че Въздишката, която се бе събирала в гърдите му от седмици, най-после се освободи. Искаше да прегърне дъщеря си, но знаеше, че още е много рано и тя ще се отдръпне. И все пак нещо ставаше. Нещо у нея се отпускаше. Този часовник предизвикваше чувства, които нищо досега не бе успяло да предизвика. Артър не беше сигурен, че разбира какви точно са те, но изпитваше удоволствие и удовлетворение, че най-накрая нещо е успяло да я развълнува.
— Обясни ми го пак — каза Наслуки.
— Няма нищо особено, всъщност — отвърна Артър — Часовниковият механизъм е бил изобретен преди стотици години…
— Земни години.
— Да. Постепенно ставал все по-съвършен и по-сложен. Да се направи е много сложна и деликатна работа. Трябва да е много малък и при това да работи точно, независимо колко го изпускаш и клатиш.
— Но само на една планета?
— Е, да. Там е бил направен, нали разбираш. Никой не е очаквал, че ще бъде занесен другаде и ще трябва да работи при други слънца и луни, и при различни магнитни полета. Всъщност часовникът си работи съвсем добре, само дето не показва, каквото трябва толкова далече от Швейцария.
— От къде?
— Швейцария. Там е направен. Малка планинска страна, отегчително подредена и спретната. Хората, живеещи в нея, всъщност не знаят, че има други светове.
— Да не знаеш такова нещо…
— Е, да.
— Ами тогава те откъде са дошли?
— Те… тоест ние просто сме се появили там. Развили сме се на Земята. От… нещо като тиня или не знам какво.
— Като този часовник.
— Не мисля, че се е развил от тинята.
— Ти не разбираш!
Наслуки изведнъж скочи на крака и се развика.
— Естествено, че не разбираш! Не разбираш мен, не разбираш каквото и да е — изобщо Мразя те, задето си толкова глупав.
И тя хукна надолу по хълма с часовника в ръка, без да спира да крещи, че е глупав и че го мрази.
Артър се изправи объркан и стреснат. Хукна след нея по жилавата, израсла на кичури трева. Беше му трудно и изпитваше болка. След счупването кракът му не бе заздравял както трябва. Препъваше се и куцаше мъчително.
Наслуки размаха часовника към него с потъмняло от гняв лице.
— Не разбираш ли, че това нещо си има свое място!? Че там работи нормално? Че е създадено за там?
Тя се обърна и побягна пак. Беше във форма и тичаше бързо. Артър нямаше никакъв шанс да я догони.
Не че не бе очаквал бащинството да е толкова трудно, той не бе очаквал изобщо да стане баща, особено така неочаквано и на чужда планета.
Наслуки се обърна и пак се разкрещя. Поради някаква причина всеки път той също спираше.
— Какво си мислиш, че съм аз? Твоя усъвършенствана версия? А какво си мисли майка ми? Че съм нещо като билет за живота, който не е имала?
— Не знам какво искаш да кажеш с това — отвърна Артър задъхано, с изкривено от болка лице.
— Ти не знаеш какво иска да каже който и да било, с каквото и да било!
— Какво искаш да кажеш?
— Млъкни! Млъкни! Млъкни!
— Кажи ми. Моля те, кажи ми! Какъв е този живот, който не е имала?
— Предпочита да си беше останала на Земята и да не беше тръгвала с онзи малоумник Зейфод! С идеята, че животът и щеше да се нареди по-иначе.
— Но така щеше да умре — Възрази Артър. — Щеше да умре, когато разрушиха земята.
— Това също е различен живот, нали?
— Това е…
— Не е трябвало да ме ражда! Тя ме мрази.
— Не можеш да говориш така! Как е възможно някой… ъ-ъ-ъ, искам да кажа…
— Родила ме е, защото е искала да си намери място. Това е било моя задача! Само че с мен нещата тръгнаха още по-зле! Така че ме заряза и продължи да живее глупавия си живот! Какво е толкова глупаво в живота й? Постигнала е фантастичен успех, нали? То е навсякъде в пространството и времето, по мрежата Суб Ета…
— Глупаво! Глупаво! Глупаво! Глупаво!
Наслуки се обърна и хукна отново. Артър не можеше да я догони и след малко се наложи да приседне, за да премине болката в крака му. С терзанията в ума си изобщо не знаеше какво да прави.
След около час докуцука до селото. Вече се стъмваше. Селяните, които срещаше, го поздравяваха, но във въздуха тегнеше някакво безпокойство и незнание какво да се прави. Бяха видели стария Трашбарг да подръпва брадата си и да поглежда към луната доста често, а това също не бе добър знак.