Артър влезе в колибата си.
Наслуки се бе свила безмълвно край масата.
— Съжалявам — каза тя. — Ужасно съжалявам!
— Няма нищо — отвърна той. — Не е лошо от време навреме човек да поприказва. Толкова неща трябва да научим един за друг, а животът не е… не е като да пиеш чай със сандвичи…
— Толкова съжалявам! — каза Наслуки още веднъж и изхлипа. Артър се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Тя не се отдръпна и не възрази. След това видя за какво съжалява толкова.
В светлото петно от фенера се виждаше часовникът. Наслуки бе успяла да махне задния му капак с острието на ножа за мазане на масло и сега всички колелца и пружинки се търкаляха безпомощно по масата.
— Исках само да видя как работи! Как може всичко да си е на мястото! Толкова съжалявам! Вече не мога да го сглобя! Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Не зная какво да направя! Ще го дам на поправка! Наистина ще го дам!
На следващия ден дойде старият Трашбарг и наговори най-различни неща, свързани с Боб. Опита се да успокои Наслуки, като я прикани да се съсредоточи над неведомата загадка на гигантската щипалка, но тя отговори, че няма никаква щипалка и той си отиде обиден и притихнал, като преди това й каза, че ще бъде захвърлена в безкрайната черна пустош. Наслуки отговори, че и без това там е родена, а на следващия ден пристигна колетът.
Започваха да се случват твърде много неща. Всъщност, когато колетът пристигна, доставен от нещо като робот, издаващ жужащи роботски звуци, който се спусна направо от небето, селото постепенно бе обзето от чувството, че това вече е прекалено.
Самият робот не беше виновен. Той искаше единствено Артър да се разпише, да сложи отпечатъка от палеца си или да даде няколко люспи кожа от тила си. После щеше да си отиде. Висеше във въздуха в очакване, без да е наясно защо е това неприязнено отношение. Междувременно Кирп бе уловил още една риба с глави от двата края, но при по-внимателно вглеждане се бе установило, че всъщност са две риби, зашити една за друга доста несръчно, така че не само не бе успял да събуди предишния интерес, но и бе хвърлил сериозни съмнения върху автентичността на първото чудо. Единствено птиците пика имаха чувството, че всичко е нормално.
Роботът получи подписа на Артър и отлетя. Артър внесе пакета в колибата си, седна и го погледна.
— Хайде да го отворим! — настоя Наслуки, която тази сутрин се чувстваше доста по-весела, защото нещата отново ставаха чудати, но Артър не се съгласи.
— Защо не?
— Не е адресиран до мен.
— Е.
— Не е. Адресиран е до… до Форд Префект, чрез мен.
— Форд Префект? Да не е онзи, който…
— Да — кимна Артър раздразнено.
— Слушала съм за него.
— Не се и съмнявам.
— Хайде да го отворим въпреки всичко. Иначе какво ще правим с него?
— Не знам — каза Артър, който наистина не знаеше.
Рано тази сутрин бе занесъл ножовете си на ковача и той бе обещал да види какво може да се направи.
Също така опитаха, както по-рано, да преценят еластичността и баланса им, но радостта си бе отишла. Артър изпитваше тъжното чувство, че дните му като Сандвичар са преброени.
Сведе глава.
Съвършено нормалните животни щяха да се появят всеки момент, но той чувстваше, че обикновените празненства, свързани с лова, щяха да са доста потиснати и вяли. Нещо се бе случило тук на Ламуела и Артър изпитваше жестокото терзание, че за това е виновен той.
— Какво мислиш, че има вътре? — настоя Наслуки, оглеждайки пакета от всички страни.
— Не знам — отвърна Артър. — Но е нещо лошо и предизвикващо безпокойство.
— Откъде си толкова сигурен? — попита тя.
— Защото всичко, свързано с Форд Префект, няма как да не е по-лошо и по-смущаващо от всичко, което не е. Вярвай ми.
— Нещо те тревожи, нали?
Артър въздъхна.
— Просто се чувствам малко изнервен — това е, струва ми се — отвърна той.
— Съжалявам — каза Наслуки и отново остави пакета.
Виждаше, че ако го отвори, наистина ще го ядоса. Трябваше да го направи, когато не гледа.
Артър не беше съвсем сигурен кое забеляза най-напред, че липсва. Когато видя, че едното го няма, умът му веднага се насочи към другото и той в миг осъзна, че и двете са изчезнали и че се е случило нещо безумно лошо, с което ще е много трудно да се справи впоследствие.
Наслуки я нямаше. Както и пакетът. Беше го оставил на рафта, цял ден пред очите на всички. Нещо като проверка на доверието.
Знаеше, че като родител трябва да проявява доверие към детето и да създаде у него чувство за сигурност и увереност. Бе му минала зловещата мисъл, че може би постъпва идиотски, но въпреки това го направи и се убеди, че постъпва идиотски. Човек живее и се учи. Във всеки случай — живее. И изпада в паника.