Изведнъж от едно дърво нещо падна пред нея. Наслуки отскочи уплашено назад, изпускайки и пакета, и фенерчето. Бързо извади подострения камък от джоба си и приклекна.
Нещото, паднало от дървото, се движеше. Търкалящото се на земята фенерче бе насочено към него и в светлината му се виждаше гротескна, огромна сянка, която дебнешком приближаваше. В монотонния шум на дъжда долови някакво църкане и драскане. Пропълзя до фенерчето, грабна го и го насочи към съществото.
В същия момент отгоре падна още едно, само на няколко разкрача от нея. Като обезумяла тя насочи лъча към него. Стисна камъка, готова да го запрати.
Всъщност съществата бяха много малки. Сенките им изглеждаха големи поради ъгъла на светлината. Освен че бяха малки, те бяха космати и пухкави. Падна още едно, точно в лъча на фенерчето, така че успя да го разгледа съвсем добре.
Падна ловко и грациозно, както и другите две, и запристъпва към нея.
Наслуки стоеше като закована на мястото си. Все още стискаше камъка, готова да го запрати, но вече беше съвсем сигурна, че съществата са катерички. Или поне приличаха на катерички. Пухкавите, космати, симпатични животинки приближаваха към нея по начин, който никак не й харесваше.
Тя насочи фенерчето към най-близкото от тях. То цвъртеше заплашително, а в малките си предни лапички стискаше малък, изпокъсан, прогизнал вързоп парцал. Наслуки вдигна предупредително камъка, но това никак не впечатли съществото, напредващо към нея с парцал в лапата. Ако бяха някакви зли, ръмжащи и нападателни зверове, щеше да хвърли камъка с всички сили, но не знаеше как да реагира на катерички, които се държат като тези.
Отстъпи назад. Другото животинче направи обходна маневра и се появи вдясно от нея. То стискаше чашка, подобна на жълъд. Третото също не бе престанало да напредва, а в лапите си стискаше някаква мокра хартия.
Наслуки направи още крачка назад, спъна се в някакъв корен и падна по гръб.
Веднага първата катеричка се озова върху корема й и със студена решителност в погледа, продължи да напредва към лицето й, стиснала розовия парцал.
Наслуки се опита да подскочи, но успя да се отдели от земята само на сантиметър. Катеричката на корема й се стресна, което на свой ред стресна нея. Животинчето замръзна, впило малките си нокти през мократа риза в кожата и. След това съвсем бавно, сантиметър по сантиметър, стигна до брадата й и й поднесе парцала.
Наслуки бе като хипнотизирана от странната постъпка и от блясъка в очите на съществото. То пак й предложи парцала и продължи да го прави, без да престава да цвърчи настойчиво, докато тя не го пое. След това се втренчи изпитателно в лицето й. Наслуки не знаеше как да реагира. Дъждът я обливаше, а върху нея имаше катеричка. С парцала избърса малко кал от очите си.
Катеричката изпищя възторжено, грабна отново парцала, скочи на земята, втурна се в тъмнината, покатери се на едно дърво, мушна се в хралупата, отпусна се и запали цигара.
Междувременно Наслуки се мъчеше да се отърве от катеричката с чашката, която бе пълна с дъждовна вода, и от другата с хартията. Успя да седне.
— Не искам! — извика им. — Махайте се!
Животинките отскочиха уплашено назад и пак се втурнаха напред с подаръците си. Наслуки размаха камъка заплашително и извика:
— Махайте се!
Катеричките се заозъртаха объркано. След това едната скочи към нея, остави чашата в скута й и изчезна в тъмнината. Другата продължи да трепери още малко, после остави парчето хартия пред краката й и също изчезна.
Наслуки отново беше сама, но напълно объркана. Изправи се с олюляване, взе пакета и камъка, след което се поколеба и взе и парчето хартия. Беше толкова подгизнало, че трудно можеше да се разбере какво е. Изглежда беше част от бордова рекламна брошура.
Тъкмо се мъчеше да разбере точно какво е, когато от тъмнината изникна някакъв мъж, насочи към нея зловеща цев и я застреля.
Артър шляпаше безпомощно в калта две-три мили по-назад и все още се изкачваше по склона.
Само няколко минути след като тръгна, той се върна, за да вземе лампа. Не електрическа. Единственият електрически уред наоколо беше фенерчето на Наслуки. По-скоро напомняше мъждив газен фенер — надупчен метален контейнер от ковачницата на Стриндер, в който имаше резервоар за рибено масло и плетен фитил от суха трева. Всичко това бе увито в полупрозрачна мембрана, направена от черво на Съвършено нормално животно.
Вече бе угаснала.
Артър започна да я удря и клати без никаква нужда. Много добре знаеше, че няма как да я накара да пламне отново насред пороя, но просто трябваше да направи всичко възможно. Най-накрая неохотно я запрати в тъмнината.