Какво да прави? Беше мокър до кости, дрехите му бяха натежали и подгизнали, а сега се бе оказал и без лампа.
За миг го обля ослепителна светлина, после ослепителна тъмнина.
Светкавицата поне му помогна да види, че е много близо до билото на склона. Веднъж след като стигнеше до него, щеше… Не, не беше много сигурен. За това щеше да мисли, когато стигнеше там.
Продължи да куцука напред и нагоре.
След няколко минути застана задъхан на върха. Долу в далечината се виждаше някаква слаба светлина. Не знаеше каква е тя, а не му се и мислеше за нея. Нямаше към какво друго да върви, така че се заклатушка уплашен нататък.
Смъртоносният лъч мина право през Наслуки, а след около две секунди същото направи и мъжът, който го изстреля. Повече не й обърна никакво внимание. Беше стрелял по някой, застанал зад нея, и когато тя се обърна, видя, че вече пребърква джобовете му.
След миг картината застина и изчезна. На нейно място се появиха два гигантски зъба, очертани на фона на перфектни начервени устни. Отнякъде се появи огромна четка, покрита с пяна, и започна да мие зъбите, които продължаваха да блестят зад завесата от дъжд.
Наслуки премигна два пъти, преди да разбере какво става.
Беше реклама. Мъжът, който я бе застрелял, бе част от холографски филм. Това означаваше, че вече е много близо до мястото, където се бе разбил корабът. Очевидно някои от системите му не можеха да бъдат унищожени толкова лесно.
Следващата половин миля й се видя особено тежка. Не само трябваше да се бори със студа и дъжда, но й с останките на системата за забавления на разбилия се кораб. Наоколо непрекъснато експлодираха реактивни коли, самолети, ракети и осветяваха нощното небе, кръвожадни на вид същества със странни шапки продаваха опасни наркотици през корема й, а някъде в дерето, вляво от нея, хорът и оркестърът на Халиполиската държавна опера изпълняваха финалния марш на звездния гвардеец Анжа Куантин от четвърто действие на Бламуеламумът на Ризгар Уонтски.
След това се оказа застанала край назъбения ръб на един зловещ на вид кратер. Дъното му все още излъчваше топла червена светлина и напомняше карамелизирана дъвка — разтопените останки на голям космически кораб.
Остана загледана в тях доста време, след което тръгна покрай ръба на кратера. Вече не беше много сигурна какво търси, но продължаваше да ходи, оставяйки ужаса в дупката вляво от себе си.
Дъждът започваше да намалява, но все още бе много мокро и тъй като Наслуки не знаеше какво има в пакета — може би нещо деликатно и неустойчиво на влага — реши да потърси някъде сравнително сухо място и да го отвори там.
Насочи лъча на фенерчето си към околните дървета, повечето от които бяха овъглени и изпочупени. Някъде недалеч съзря нещо като скала и реши, че би могла да се подслони зад нея. Навсякъде наоколо се търкаляха останките, разлетели се от кораба, преди окончателно да го погълне огненото кълбо.
След като се отдалечи на известно разстояние от кратера, Наслуки видя парцаливите остатъци от нещо пухкаво и окаляно, висящи на някакви храсталаци. Предположи и беше права, че това е чувалът, който бе спасил живота на баща й. Тя се приближи, за да го разгледа по-добре, и в този момент видя нещо друго — съвсем близо, потънало в кал.
Вдигна го и го избърса. Беше някакво електронно устройство с размерите на малка книга. Когато го докосна, върху едната му страна се появиха големи приветливи букви. Пишеше: „НЕ СЕ ПАНИКЬОСВАЙ!“ Тя разбра какво е това. „Пътеводителят на галактическия стопаджия“, принадлежал на баща и.
Устройството веднага върна самоувереността й. Тя вдигна поглед към буреносното небе и остави дъжда да мие лицето и да пълни устата й.
Поклати глава и забърза към скалата. Когато стигна до нея, почти веднага видя точно това, което й трябваше — вход на пещера. Покатери се дотам и освети вътрешността й с фенерчето си. Беше сухо и безопасно. Влезе, стъпвайки внимателно. Пещерата беше плитка, но просторна. Изтощена и с чувство на облекчение, Наслуки седна на един удобен камък, сложи пакета пред себе си и веднага се залови да го отваря.
В продължение на много време се бяха водили дълги спорове за това, къде се дява така наречената „липсваща материя“ на Вселената. Из цялата Галактика изследователските институти към по-големите университети непрекъснато разработваха все по-сложна и съвършена техника, за да могат да претърсят и най-далечните галактики, центъра и краищата на цялата Вселена, но се бе оказало, че това, което търсят, всъщност се намира в опаковките на оборудването им.
В пакета имаше доста големи количества липсваща материя — малки, бели парченца стиропор, които Наслуки захвърли, за да могат да ги открият бъдещите поколения физици, след като изследванията на сегашните бъдат забравени и загубени.