Изпод парченцата липсваща материя тя извади гладкия черен диск. Сложи го на камъка до себе си и прерови кутията, за да види дали няма още нещо — някакъв наръчник, допълнителни принадлежности или нещо друго. Нямаше. Само черния диск и нищо повече.
Освети го с фенерчето си.
По гладката му повърхност започнаха да се появяват пукнатини. Наслуки се отдръпна нервно, но тогава забеляза, че нещото — каквото и да бе то — просто се разгъва.
Процесът бе удивително красив. Много сложен, но едновременно с това красив и елегантен. Напомняше розова пъпка, която разцъфва само за няколко секунди.
На мястото на гладкия диск се появи птица. Да, там имаше птица.
Наслуки продължаваше да отстъпва назад внимателно, без да я изпуска от поглед.
Донякъде напомняше пика, но беше доста по-малка. Не, всъщност беше по-голяма или, още по-точно, същата на големина, или, още по-точно, поне два пъти по-голяма, само че доста по-розова, докато в същото време бе напълно черна.
Освен това у тази птица имаше нещо много странно, но Наслуки не можа веднага да разбере какво е то.
Както и птиците пика, тя оставяше впечатлението, че вижда нещо, което ти не можеш.
Изведнъж изчезна.
След което, също така неочаквано, всичко стана черно. Наслуки приклекна напрегнато и отново стисна подострения камък в джоба си. После чернотата се отдръпна, сви се на топка и отново стана птица. Тя увисна във въздуха пред лицето й, размахала бавно крила, и се втренчи в лицето й.
— Извинете — каза птицата неочаквано. — Налага се да се калибрирам. Чувате ли ме, когато казвам това?
— Когато казваш какво? — попита Наслуки.
— Добре — кимна птицата. — А чувате ли, когато казвам това? — Сега говореше с доста по-висок глас.
— Да, разбира се, че чувам — отвърна Наслуки.
— А чувате ли ме, когато казвам това? — този път гласът беше гробовно дълбок.
— Да!
Последва пауза.
— Не, очевидно не — каза птицата след няколко секунди, — Ясно. Слуховият ви обхват е между 20 херца и 16 килохерца. Това не би трябвало да ви дразни в такъв случай — добави тя с приятен лек тенор. — Не долавяте ли неприятно стържене на хармоничните в горния регистър? Очевидно не. Много добре. Ще мога да ги използвам за предаване на данни. Колко като мен виждате?
Изведнъж въздухът се изпълни с блъскащи се една в друга птици. Наслуки бе свикнала да прекарва времето си във виртуални реалности, но това тук й се струваше по-странно от всичко, което бе виждала досега. Сякаш цялата геометрия на пространството бе прекроена в птичи форми, без нито един шев.
Наслуки ахна и размаха ръце пред лицето си в пространството с форма на птица.
— Да, очевидно са твърде много — обади се птицата. — А сега?
Тя се превърна в тунел от птици, сякаш се оглеждаше в успоредни огледала и отражението й се умножаваше до безкрайността.
— Какво си ти? — изкрещя Наслуки.
— Ще стигнем до това след минута — отвърна птицата. — Кажете ми колко, моля.
— Ами, виждам нещо като… — Наслуки посочи безпомощно в далечината.
— Разбирам. Все още се простираме до безкрайността, но поне сме в нужната матрица на измеренията. Добре. Не, отговорът е портокал и два лимона.
— Два лимона?
— Ако имам три лимона и три портокала и загубя два портокала и един лимон, колко ще ми останат?
— Какво?
— Добре. Значи смятате, че времето тече в тази посока, нали? Интересно. Все още ли стигам до безкрайността? — попита птицата и се разду насам и натам в пространството. — И сега ли? Колко жълта съм?
Всеки миг променяше по невероятен начин формата и големината си.
— Не мога… — прошепна Наслуки объркано.
— Не е необходимо да отговаряте. Сега вече разбирам какво искате да кажете само като ви гледам. Така. Аз ли съм майка ви? Скала ли съм? Изглеждам ли огромна, приличам ли на мармалад, преплетени ли са жилите ми? Назад ли се движа? — За първи път птицата бе застанала неподвижно на мястото си.
— Не — отговори Наслуки.
— А всъщност се движех. Движех се назад във времето. Хъммм. Е, смятам, че сега вече изяснихме всичко. Ако искате да знаете, мога да ви кажа, че във вашата Вселена вие се движите свободно в три измерения, които наричате „пространство“. В едно четвърто, което наричате „време“, се движите само по права линия и сте неподвижно закрепени в още едно — пето измерение. Това е първият фундамент на вероятността. Оттам нататък нещата са малко объркани, а в измеренията от 13 до 22 стават един куп събития, за които не бихте искали да знаете. Единственото, което трябва да знаете в момента, е, че Вселената е много по-сложна, отколкото може би си мислите, дори и ако за отправна точка ви служи мисълта, че е дяволски сложна. Ако не ви е приятно няма никакъв проблем да престана да употребявам думи като „дяволски“.