— Опитай се да си починеш. Трябва да помисля — отговори Форд.
— А защо трябва да мислиш? Не можем ли само да си седим и да си бърборим? Дрън, дрън, дрън? Не можем ли да се отпуснем поне за няколко минути? Писна ми, Форд! Писна ми всичкото това мислене и измисляне! Може да си мислиш, че съм застанал тук и лая…
— Не ми беше минало през ум.
— Но точно това имам предвид! Какъв смисъл има? Смятаме че всеки път, когато решим да правим нещо, знаем какви ще бъдат последствията, тоест смятаме, че ще са такива, каквито искаме. Това не винаги е така. Това е безумно, смахнато, тъпашки, кривогледо погрешно!
— Което пък искам да кажа аз.
— Благодаря — каза Артър и седна. — Какво?
— Темпорално реверсивно инженерство.
Артър подпря глава на ръцете си и я поклати внимателно вляво и вдясно.
— Съществува ли някакъв хуманен способ да ти попреча да ми обясниш какво е темпорално реверсивно инженерство?
— Не — отвърна Форд, — защото дъщеря ти е попаднала право в центъра му и проблемът е ужасно сериозен.
В паузата отекна тътенът на гръмотевица.
— Добре, добре — примири се Артър. — Кажи ми.
— Скочих от един висок прозорец.
Това развесели Артър.
— О! — възкликна той. — Защо не го направи пак?
— Направих го.
— Хъм… — каза Артър разочаровано. — Очевидно нищо добро не е последвало.
— Първия път успях да се спася благодарение на изумителната си, казвам го с цялата си скромност, невиждана, гениална способност да мисля бързо, на пъргавостта на краката и на саможертвата си.
— Каква беше саможертвата?
— Разделих се с половината от любимия си и, мисля, незаменим чифт обувки.
— А защо наричаш това саможертва?
— Защото обувките бяха мои — отвърна Форд троснато.
— Мисля, че ценностните ни системи са различни.
— Е, моята е по-добра.
— Така е според твоята… не, няма значение. Значи след като се спаси толкова ловко, ти прояви разум и отиде да скочиш пак? Моля те, не ми казвай защо. Кажи ми само какво се случи, ако толкова се налага.
— Попаднах право в кабината на една реактивна градска кола, чийто пилот бе натиснал копчето на катапулта по невнимание, когато искал да смени музиката по радиото. Дори и аз не мога да кажа, че се искаше особен ум, за да го направя.
— Знам ли? — каза Артър уморено. — Предполагам, че предишната вечер си се промъкнал в тази кола и си настроил радиото на най-скучната станция — или нещо такова.
— Не, не съм.
— Само проверявам.
— Странното е, че някой друг го е направил. И това е важното. Веригата на важните събития и съвпадения може да се проследи назад. Излиза, че го е направил новият Пътеводител, Тази птица.
— Каква птица?
— Не я ли видя?
— Не.
— О, смъртоносна е. Изглежда хубавка, говори големи приказки, може да колабира произволна вълноформа, когато си пожелае.
— Какво означава това?
— Темпорално реверсивно инженерство.
— О! — каза Артър. — О, да.
— Въпросът е, за кого всъщност прави всичко това!
— В джоба си имам един сандвич — каза Артър и бръкна. — Искаш ли малко?
— Да. Добре.
— Страхувам се, че е малко сплескан и подгизнал.
— Няма значение.
Двамата задъвкаха.
— Много е вкусен — похвали го Форд. — Какво е месото?
— От Съвършено нормално животно.
— Не съм попадал на такова. Та въпросът е — продължи Форд — за кого тази птица върши всичко това? Коя е истинската игра?
— М-м-м — продължи да яде Артър.
— Когато намерих птицата — продължи Форд, — а я намерих в резултат на поредица съвпадения, които са интересни сами по себе си, тя ми демонстрира най-съвършената многоизмерна пиротехника, която някога съм виждал. След това ми каза, че ще бъде на моите услуги в моята Вселена. Казах: „Благодаря, не.“ Птицата каза, че ще го направи при всички случаи независимо дали ми харесва или не. „Само опитай“, казах й аз и тя отговори, че ще опита. Всъщност вече беше започнала. Казах й, че ще видим тази работа и тя се съгласи, че ще видим. Тогава реших да я опаковам и да ти я изпратя, за по-голяма безопасност.
— Така ли? Чия?
— Няма значение. След това, така или иначе, прецених, че ще е по-благоразумно да скоча през прозореца, защото нямах никакъв друг избор. За щастие там се оказа реактивната кола, иначе пак щеше да се наложи да прибягна до бързо мислене, пъргавина, може би другата обувка и, в краен случай — земята. Но всичко това означава, че Пътеводителят се грижеше за мен независимо дали ми харесва или не. Точно това ме тревожи.
— Защо?
— Защото ако притежаваш Пътеводителя, си мислиш, че той работи за теб. Всичко вървеше удивително гладко, до момента, в който срещнах това куку с камъка тук. Изведнъж, бам! Заминавам в историята. Излизам от играта.