— За вас има съобщение от Гери Андрес.
— Да? — Името не й бе познато. — Какво е то?
— Нещатен.
— Не… какво?
— Нещатен. Така пише. Човекът каза, че е нещатен. Предполагам, че е искал да го знаете. Да ви дам ли номера?
Когато започна да диктува, Триша си помисли, че става дума за объркан вариант на съобщението, което вече бе получила.
— Добре, добре — прекъсна я тя. — Има ли нещо друго за мен?
— В коя стая сте?
Триша не можеше да си представи защо телефонистката иска номера на стаята толкова късно, но й го каза.
— Името ви?
— Макмилън. Триша Макмилън. — След това търпеливо й го издиктува по букви.
— Не сте ли Макмейнъс?
— Не.
— Няма нищо за вас. — Щрак.
Триша въздъхна и набра отново. Този път каза номера на стаята и името си още в самото начало. По нищо не можеше да се разбере дали телефонистката се досеща, че са разговаряли само преди десет секунди.
— Ще бъда в бара — обясни Триша. — В бара. Моля ви, ако някой ме търси по телефона, да прехвърлите разговора там.
— Име?
Наложи се да повторят всичко още един-два пъти, докато Триша не се увери, че всичко, което е възможно да бъде изяснено, е изяснено — доколкото е възможно.
Взе душ, преоблече се и се гримира със скоростта на професионалист, след което погледна тъжно леглото си, въздъхна и излезе.
Искаше й се да се измъкне тайно и да се скрие.
Не, всъщност не съвсем.
Докато чакаше асансьора, се погледна в огледалото на стената. Имаше вид на спокоен, владеещ себе си човек, а щом можеше да заблуди себе си, значи можеше да заблуди и всеки друг.
Просто се налагаше да заглади положението с Гейл Андрюс. Наистина я бе притиснала здравата. „Съжалявам, но такава е играта…“ — или нещо подобно. Мис Андрюс се бе съгласила да даде това интервю, защото бе издала нова книга и показването й по телевизията щеше да е безплатна реклама. Само че за всяко нещо трябва да се плаща… Не… Тя махна репликата от сценария.
Ето какво се бе случило:
Миналата седмица астрономите бяха обявили, че най-накрая са открили десетата планета оттатък Плутон. Бяха я търсили с години, насочвани от някои аномалии в орбитите на външните планети, най-накрая бяха успели. Сега се чувстваха ужасно щастливи и всички останали се чувстваха ужасно щастливи, защото астрономите бяха щастливи, и така нататък. Планетата официално бе наречена Персефона, но бързо й бяха лепнали прякора „Рупърт“ на името на папагала на един от изследователите — към него бе прикачена и някаква отегчително задушевна история и всичко бе чудесно и прекрасно.
Поради най-различни причини Триша бе проследила събитията със значителен интерес.
Когато търсеше претекст да отиде до Ню Йорк за сметка на телевизионната компания, бе попаднала на вестникарска дописка за Гейл Андрюс и книгата й „Вие и вашите планети“.
Гейл Андрюс не беше звезда в истинския смисъл на думата, но при споменаването на президента Хъдсън сметаната и ампутацията на Дамаск (светът се бе развил след стачките на хирурзите; официално приетият термин всъщност бе „дамаскотомия“ и означаваше „отрязване на Дамаск“) всеки се досещаше за какво става дума.
Триша видя хляб в това и бързо пробута идеята на продуцента си.
Разбира се, мисълта, че големите каменни късове, които се реят в космоса, знаят за живота ти неща, които сам ти не знаеш, би трябвало сериозно да се разклати от най-неочакваната поява на още един каменен къс, за който никой преди това не е подозирал.
Някои от пресмятанията би трябвало да се окажат неверни, нали?
Ами всичките тези звездни карти, движения на планетите и други подобни? Било е ясно (на пръв поглед) какво е станало, когато Нептун е бил в Дева и така нататък, но какво е станало, когато е изгрявал Рупърт? Не се ли налагаше цялата астрология да се преосмисли? А не беше ли дошло времето най-после да се признае, че всичко това е локва помия и че е най-добре мястото му да заеме отглеждането на прасета, което все пак има някаква рационална основа? Ако Рупърт бе открит преди три години, нямаше ли президентът Хъдсън да яде ягодова сметана в четвъртък, вместо в петък? Нямаше ли Дамаск все още да е на мястото си? Такива работи.
Гейл Андрюс бе приела всичко сравнително спокойно. Тъкмо започваше да се съвзема след първоначалната атака, когато допусна доста сериозната грешка да се опитва да извади Триша от равновесие с приказки за небесни сектори, прави ъгли и някои по-непонятни области на тригонометрията.
За неин ужас онова, което изстрелваше към Триша, се връщаше назад с инерция, с която не беше в състояние да се справи. Никой не беше предупредил Гейл, че за интервюиращата телевизионното поприще бе втори опит за намиране на място под слънцето. Зад блясъка на устните й, зад невероятната прическа и зад кристалносините очни лещи се криеше ум, който в една по-ранна, вече изоставена фаза от живота й, бе защитил магистърска степен по математика и докторат по астрофизика.