— Трябва да го размахваш повече — укори го Форд. — Трябва да правиш движението от лакът, ако искаш тези проклети животни да ти обърнат внимание.
— От лакът? — възрази Артър. — А на теб ти трябва повече гъвкавост в китката!
— Трябва ти по-голям замах — контрира Форд.
— Трябва ти по-голям пешкир.
— Трябва ви — обади се друг глас — птица пика.
— Какво?
Гласът се чу някъде отзад. Обърнаха се и видяха стария Трашбарг, огрян от първите лъчи на утринното слънце.
— За да привлечеш вниманието на Съвършено нормалното животно — продължи той, приближавайки се към тях, — ти трябва птица пика. Ето така.
Изпод грубата си, подобна на роба одежда той извади малка птица пика. Тя застана неспокойно на ръката му и се втренчи напрегнато в Боб знае какво, което се стрелкаше насам-натам на няколко пръста от клюна й.
Форд мигом зае тревожната, полуприклекнала поза, която заемаше, когато не бе съвсем сигурен какво става или пък не бе наясно как да реагира. Размаха ръце бавно и, както се надяваше, заплашително.
— Кой е този? — просъска той.
— Това е старият Трашбарг — обясни Артър спокойно. — На твое място не бих си направил труда да правя тези странни движения. Той умее да блъфира не по-зле от теб. Ако не престанете, може да си танцувате един около друг цял ден.
— Птицата! — просъска Форд отново. — Каква е птицата?
— Птица като птица — отговори Артър нетърпеливо. — Като всяка друга. Снася яйца и кряка „кар“ „рит“ и „хук“ срещу неща, които не можеш да видиш.
— Виждал ли си някоя от тях наистина да снася яйца? — попита Форд подозрително.
— Дявол да го вземе, разбира се, че съм. И съм изял стотици. Става приличен омлет. Тайната са малките парченца студено масло и лекото разбиване с…
— Не искам да слушам готварски рецепти! Просто искам да съм сигурен, че е истинска птица, а не някакъв киберкошмар!
Той бавно се изправи и започна да се изтупва от прахоляка. Но не отделяше поглед от птицата.
— И така — каза старият Трашбарг на Артър, — писано ли е, че Боб всемогъщи отново ще прибере при себе си благодатта на дарения ни нявга сандвичар?
Форд почти приклекна отново.
— Няма нищо — промърмори Артър под нос, — винаги говори така.
След това добави силно:
— О, достопочтени Трашбарг! Хъм, да. Боя се, че ще трябва да се върна. Но от младия Дримпъл, моят помощник, ще стане добър сандвичар на моето място. Той притежава нужния апетит и дълбоката любов към сандвичите, а уменията му, макар и още неукрепнали, с времето ще съзреят и… Мисля, че ще се справи, както трябва. Това всъщност се мъчех да кажа.
Старият Трашбарг го изгледа мрачно. Уморените му сиви очи се насочиха тъжно нагоре. Вдигна ръце. В едната държеше жезъла си, а в другата — птицата пика.
— О, сандвичарю, изпратен ни от Боб! — произнесе отчетливо. Замълча, сбърчи чело и въздъхна, затворил очи в смирен размисъл. — Животът без теб ще бъде много по-малко странен!
Артър го гледаше стъписан.
— Знаеш ли — каза той, — че това е най-милото нещо, което някога съм чувал?
— Не може ли да продължим по същество? — настоя Форд.
Но нещо вече се бе случило. Присъствието на птицата пика в издигнатата ръка на Трашбарг възбуждаше трепетни вълни на интерес сред препускащите Съвършено нормални животни. Някои глави вече се бяха обърнали към тях и ги оглеждаха. Артър си припомни как ловуваха местните хора. Зад онези, които размахваха плащовете, винаги имаше други с птици пика в ръце. Досега смяташе, че те, както и той, са дошли само за да погледат.
Старият Трашбарг се приближи към препускащото стадо.
Някои от животните сега се извръщаха любопитно, дори след като са отминали.
Протегнатите ръце на Трашбарг трепереха. Единствено птицата изглежда не се интересуваше от това, което става. Нещо невидимо ангажираше цялото й птиче внимание.
— Сега! — извика Трашбарг накрая. — Сега можеш да работиш с пешкира!
Артър направи крачка напред с елегантни движения, наподобяващи тези на ловец-матадор, които никак не му идваха отръки. Но сега вече знаеше какво да прави. Размаха пешкира няколко пъти и зачака, готов да посрещне мига.
Забеляза нужното животно на известно разстояние. То препускаше с наведена глава в самия край на стадото. Старият Трашбарг размаха птицата, то вдигна поглед за миг и тъкмо се канеше да продължи да препуска, когато Артър размаха пешкира пред очите му. Животното тръсна озадачено глава и проследи движението.
Беше привлякъл вниманието му. Оттук нататък бе съвсем лесно да подмами животното към себе си. Главата му бе вдигната и леко наклонена. Постепенно галопът премина в тръс, след това в бавен ход. След още няколко секунди съвършено нормалното животно застана неподвижно пред тях, задъхано, пръхтящо, потно, душещо възбудено птицата пика, която изобщо не забеляза присъствието му. С някакво странно люлеене старият Трашбарг приближи птицата пред главата му — но така, че да не може да я достигне — и я сниши към земята. Със чудати движения на пешкира Артър отвличаше вниманието му, но винаги го насочваше надолу.