— Не мисля, че през живота си съм виждал по-глупаво нещо — промърмори Форд под носа си.
Най-накрая животното се свлече на колене, укротено и объркано.
— Хайде! — прошепна Трашбарг на Форд. — Хайде, сега!
Форд се метна на гърба на гигантското същество и се вкопчи в гъстата му козина, за да се закрепи.
— Твой ред е, Сандвичарю! Върви!
Трашбарг направи някакъв сложен ритуален жест, чието значение Артър не бе в състояние да схване, защото очевидно бе измислен специално за случая, и го избута напред. Артър си пое дълбоко дъх, покатери се върху голямото, горещо, надигащо се туловище и се улови здраво. Огромните мускули, големи колкото морски лъв, се свиваха и отпускаха под краката му.
Старият Трашбарг изведнъж вдигна птицата. Животното изправи глава, за да я проследи с поглед. Трашбарг я издигна и спусна няколко пъти, докато Съвършено нормалното животно се изправи на крака с леко поклащане. Двамата ездачи се бяха вкопчили напрегнато в козината му. Артър впи поглед в далечината над морето от препускащи туловища, за да види накъде са тръгнали, но нямаше нищо освен мараня.
— Виждаш ли нещо? — попита той Форд.
— Не.
Форд се обърна назад, за да провери дали може да се разбере откъде идват. Не можеше.
— Знаеш ли откъде идват? — извика Артър на Трашбарг. — Или накъде отиват?
— Във владенията на Краля — извика Трашбарг в отговор.
— Крал? — изненада се Артър — Какъв крал?
Съвършено нормалното животно се поклащаше неспокойно под краката им.
— Как така какъв крал? — извика Трашбарг. — Кралят!
— Никога не си споменавал за някакъв крал! — Артър беше смутен.
— Какво? — попита старият Трашбарг.
Тропотът на копитата беше твърде силен и бе много трудно да се чуе каквото и да било друго. Старецът се бе съсредоточил върху това, което правеше.
Без да снишава птицата, той направи няколко крачки встрани, докато Съвършено нормалното животно отново застана успоредно на посоката на движение. Трашбарг тръгна напред. Животното го последва. Продължи да крачи. Животното също. Най-накрая започна да подтичва.
— Казах, че никога не си споменавал за някакъв крал — извика отново Артър.
— Не казах някакъв крал — извика в отговор Трашбарг. — Казах Кралят.
После замахна с ръка и хвърли птицата пика с всички сили към небето. Това изглежда я завари напълно неподготвена, защото до този момент изобщо не бе обръщала внимание на нещата, които ставаха около нея. След известно време се ориентира в обстановката, разпери малките си крила и отлетя.
— Върви! — изкрещя Трашбарг. — Върви да срещнеш съдбата си, Сандвичарю!
Артър не беше убеден, че иска да срещне съдбата си. Засега искаше само да стигне дотам, закъдето бяха тръгнали, за да може отново да слезе от животното. Никак не се чувстваше в безопасност на гърба му. То набираше скорост, следвайки полета на птицата пика. Присъедини се към величествено препускащото стадо, забрави за птицата и бързо се понесе към точката, в която то изчезваше. Артър и Форд се бяха вкопчили в козината му, заобиколени отвсякъде с огромни пръхтящи туловища.
— Вървете! — продължаваше да крещи Трашбарг. Гласът му отекваше едва чуто в ушите им. — Яздете звярът! Яздете го! Яздете го!
— Къде каза той, че отиваме? — изкрещя Форд в ухото на Артър.
— Спомена за някакъв крал — отговори Артър и се вкопчи още по-отчаяно в козината.
— Какъв крал?
— Аз казах „някакъв“. Той каза Кралят.
— Не знаех, че може да има някакъв си „Кралят“ — извика Форд. — Освен, разбира се. Кралят. Но не мисля, че е имал предвид Него.
— Какъв крал?
Вече се намираха почти до точката на изчезване. Съвсем малко по-напред галопиращите Съвършено нормални животни се превръщаха в нищо.
— Как така какъв крал? — продължи да крещи Форд. — Откъде да знам какъв! Казах само, че не е възможно да е имал предвид Кралят, така че не знам за какво говори.
— Форд, и аз не знам за какво говориш.
— Е, и?
Тогава със свистене към тях се втурнаха звездите, завъртяха се като вихрушка около главите им и след това също толкова неочаквано изчезнаха.