Замъглените сиви конструкции трептяха и подскачаха по доста смущаващ начин.
Що за постройки бяха те?
За какво служеха? За какво й напомняха?
Толкова е трудно да разбереш какво е едно или друго, когато неочаквано попаднеш на съвсем различен свят, със съвършено различна култура, различен набор фундаментални предположения за живота и освен това със съвършено тъпа и безсмислена архитектура!
Небето над сградите беше студено и враждебно черно. Звездите, които на такова голямо разстояние от слънцето би трябвало да изглеждат ослепително ярки, се виждаха затъмнени и размити от дебелия прозрачен защитен купол. Плексиглас или нещо подобно. Във всеки случай бе тъпо и тромаво.
Триша пусна лентата да се пренавива.
Знаеше, че във всичко това има нещо странно.
Всъщност имаше поне милион странни неща, но някое от тях не й даваше спокойствие, а тя не беше в състояние да разбере кое е то.
Въздъхна и изпусна една прозявка.
Докато чакаше лентата да се върне в началото, събра натрупаните върху масата мръсни пластмасови чашки за кафе и ги хвърли в кошчето за боклук.
Намираше се в малка стаичка за монтаж в една компания за видеофилми в Лондон. Беше окачила на вратата надпис „Не ме безпокойте!“ и бе казала на телефонистката да не я свързва с никого. В началото си мислеше, че това трябва да предпази сензацията й от любопитни погледи, но сега си даваше сметка, че трябва да предпази нея самата от срама.
Смяташе да прегледа целия запис от самото начало още веднъж. Ако беше в състояние да го понесе. Тук и там можеше да пренавие напред.
Беше около четири часът, понеделник следобед, и я бе обзело някакво болезнено чувство. Мъчеше се да разбере коя е причината за него и кандидати не липсваха.
Всичко се бе случило веднага след среднощния й полет от Ню Йорк. Недоспиването винаги се отразява зле.
После в двора й кацнаха извънземни и я отведоха на планетата Рупърт. Нямаше достатъчно опит, за да знае дали и това се отразява зле, но бе готова да се обзаложи, че тези, които летят в космоса често, проклинат съдбата си. В списанията непрекъснато се публикуваха таблици за стреса. Петдесет стресови точки, ако загубиш работата си. Седемдесет и пет, ако се разведеш или промениш прическата си и така нататък. Никъде не се споменаваше за извънземни, кацнали в градината ти, или за пътешествие до планетата Рупърт, но не се съмняваше, че са поне няколко дузини точки.
Не че самото пътуване представляваше някакъв стрес. Всъщност то бе удивително скучно. Едва ли бе по-различно от полета й през Атлантика, а й отне горе-долу същото време — около седем часа.
Това бе доста странно, нали? Да прелетиш до периферията на Слънчевата система за времето, за което прелиташ до Ню Йорк, означаваше, че корабът използва някаква нечувана, фантастична двигателна сила. Опита се да измъкне от домакините си нещо по въпроса и те се съгласиха, че корабът си го бива.
— Но как се движи? — попита ги тя с вълнение. В началото на пътуването все още беше доста развълнувана.
Намери това място на лентата и пусна видеомагнетофона, за да изгледа записа отново. Гребулоните — така пришълците наричаха себе си — любезно й показваха кои копчета натискат, за да се движи корабът им.
— Да, но на какъв принцип работят двигателите му? — чу тя гласа си извън кадър.
— О, интересува ви дали има някакъв по-особен двигател?
— Да! Какъв е той?
— Сигурно има нещо такова.
— Какво?
— Ами по-особен двигател. Фотонен, например, или нещо такова. Ще трябва да попитате бордовия инженер.
— Кой е той?
— Не знаем. Разбирате ли, загубили сме разсъдъка си.
— Да — съгласи се Триша едва чуто. — Вече ми казахте. А как точно го загубихте?
— Не знаем — казаха те търпеливо.
— Защото сте изгубили разсъдъка си — допълни Триша мрачно.
— Искате ли да гледате телевизия? Полетът е дълъг и ние гледаме. Приятно ни е.
Цялото това спиращо дъха нещо беше записано на лентата, но какво от това? Най-напред качеството на картината беше под всякаква критика. Триша не можеше да си обясни защо се бе получило така. Предполагаше, че гребулоните отразяват малко по-различна част от светлинния спектър и че около тях имаше доста ултравиолетови лъчи, които влияеха на камерата й. На екрана личеше честотната интерференция и се сипеше електронен сняг. А може би причината беше двигателят, за който никой не знаеше нищо.
В крайна сметка на екрана се виждаха няколко фигури, които гледаха телевизия на няколко монитора. Бе насочила камерата си нагоре към купола и се бе получила чудесна размазана картина на звездното небе. Знаеше, че всичко това е истина, но не би отнело повече от две-три минути, за да се фалшифицира тук, на Земята.