Лидера се бе облегнал на кадифена възглавничка и пред смаяния й поглед пръсна в устата си освежител за дъх.
Изведнъж я бе обзел страх. Намираше се по-далеч от Земята, отколкото което и да било друго човешко същество някога бе стъпвало (доколкото й беше известно), и седеше с извънземен тип, който се бе облегнал на кафява възглавничка от кадифе и пръскаше в устата си освежител за дъх.
Не искаше да прави никакви излишни движения. Не искаше да го обезпокои по какъвто и да било начин. Но трябваше и да научи някои неща.
— Как… как се сдобихте с всичко това? — попита тя нервно и посочи неопределено мебелировката в стаята.
— Декора? Харесва ли ви? Много е изискан. Ние гребулоните сме изискани и купуваме изискани стоки, С поръчка по пощата.
Когато чу това Триша кимна ужасно бавно.
— Поръчка по пощата — повтори тя едва чуто.
Лидера се засмя. Смехът му бе тъмношоколадов, копринен, окуражителен.
— Да не мислите, че те ги транспортират дотук? Не-е-е! Ха, ха! Запазили сме си специална пощенска кутия с номер в Ню Хемпшир. Редовно ходим, за да си прибираме доставките. Ха, ха! — Той се отпусна върху възглавницата си от кадифе, протегна се, взе претоплен пържен картоф и отхапа края му, без усмивката да слиза от устните му. Триша усети, че мозъкът й започва лекичко да бълбука. Видеокамерата продължаваше да работи.
— И как… хъм, как плащате за тези чудесни… неща?
Лидерът се засмя отново.
— С „Американ експрес“ — отвърна той и сви рамене с безразличие.
Триша пак кимна бавно. Знаеше, че дават кредитни карти на какви ли не.
— А как вземате тези? — тя вдигна хамбургера, който държеше в ръката си.
— Много просто — отвърна Лидерът. — Чакаме на опашка.
Триша си даде сметка, докато по гърба й пробягваха ледени тръпки, че чутото обяснява ужасно много неща.
Отново натисна бутона за пренавиване напред. Дотук не можеше да използва нищо. Всичко беше някаква кошмарна лудост. Би могла да направи фалшификат, който да изглежда по-убедително.
Едно друго болезнено чувство започна да я обзема, докато гледаше безнадеждния запис на лентата, и тя с ужас си даде сметка, че това трябва да е отговорът.
Трябва да е…
Поклати глава и се опита да се овладее.
Нощен полет на изток… Хапчетата за сън, които бе взела, за да спи, докато пътува, водката, с която ги бе глътнала…
Какво друго? Е, добре. Седемнадесет години терзания, че един фантастичен мъж с две глави, едната от които маскирана на клетка, се бе опитал да я вземе от някакво парти, но не я бе изчакал и веднага бе отлетял към друга планета с летяща чиния. Сега си даваше сметка, че във всичко това имаше повече причини за безпокойство, отколкото си бе представяла. За тях не бе и помисляла, в продължение на седемнадесет години.
Триша запуши устата си с юмрук.
Трябваше да потърси помощ.
И после Ерик Бартлет, който дрънкаше за извънземен космически кораб, кацнал на моравата й. И преди това… Ню Йорк наистина беше много горещ и изнервящ град. Големите надежди и горчивото разочарование. Астрологията.
Сигурно нервите й не бяха издържали.
Това бе обяснението. Беше преуморена, нервите й не бяха издържали и бе започнала да халюцинира. Беше сънувала извънземни същества, забравили историята си, заселили се на най-външната планета от Слънчевата система, заели се да попълнят културния си вакуум със земните културни отпадъци. Ха! По този начин природата й подсказваше, че колкото се може по-скоро трябва да постъпи в някое скъпо медицинско заведение.
Чувстваше се много, много зле. Даде си сметка, освен всичко останало, колко двойни кафета е изпила, забеляза колко тежко и учестено диша.
Каза си, че част от решаването на даден проблем е осъзнаването, че го имаш. Започна да овладява дишането си. Бе се уловила навреме. Бе разбрала къде се намира. Щеше да се дръпне назад от психическата пропаст, над чийто ръб се бе надвесила. Започна да се успокоява, да се успокоява, да се успокоява. Отпусна се на облегалката на стола и затвори очи.
След малко, когато задиша нормално, ги отвори пак.
Тогава откъде се беше взела тази лента?
Все още се въртеше.
Добре де, фалшификат.
Сама го е направила, това е всичко.
Сигурно беше така, защото навсякъде се чуваше нейният глас, задаващ въпроси. След всеки кадър камерата се насочваше надолу и тя виждаше собствените си крака и собствените си обувки. Беше фалшифицирала всичко това и не помнеше как и кога, нито пък имаше представа защо.
Докато гледаше трепкащия, неясен екран, дишането й отново стана трескаво.