Триша беше сащисана.
Една част от мозъка й вече активно съчиняваше какви ли не възражения, свързани с глупостта на вестникарските хороскопи и със статистическата нелепица, която представляват те, но постепенно престана, защото си даде сметка, че останалата част от мозъка й просто не иска да слуша. Беше напълно сащисана.
Току-що един напълно непознат човек й бе казал нещо, което пазеше в тайна вече седемнадесет години. Обърна се към Гейл и я погледна.
— Аз…
Млъкна.
Една малка видеокамера проследи движението й. Това я изуми. Повечето хора не биха забелязали. Беше направена така, че да не бие на очи. Не трябваше с нищо да подсказва, че всъщност един скъп и модерен хотел в Ню Йорк не може да си позволи да е сигурен, че някой от клиентите му няма да извади пистолет или да влезе без вратовръзка. Въпреки че бе внимателно скрита зад бутилките водка, камерата не можеше да измами развития инстинкт на една телевизионна журналистка, която би трябвало много добре да знае кога е пред обектива.
— Нещо нередно ли има? — попита Гейл.
— Не… Аз… Трябва да призная, че ме изненадахте — отвърна Триша.
Реши да не обръща внимание на камерата. Просто въображението й си правеше лоша шега, защото през целия ден днес умът й бе зает само с телевизия. Не се случваше за първи път. Бе убедена, че една от камерите за следене на уличното движение днес се бе насочила към нея, а една друга — за охрана в магазина „Блуминадейл“ — особено държеше да я наблюдава, докато пробваше шапките. Изглежда се побъркваше. Дори й се беше сторило, че някаква птичка в Сентръл Парк се бе втренчила изпитателно в нея
Реши да не мисли за това и отпи от водката си. Някой ходеше из бара и питаше посетителите дали случайно не са мистър Макмейнъс.
— Е, добре — изведнъж заговори Триша. — не знам как се досетихте, но…
— Не се досетих. Просто ви слушах внимателно.
— Мисля, че загубих един цял, съвсем друг живот.
— На всекиго се случва. Винаги, по всяко време, всяко просто решение, което вземаме, всеки наш дъх отваря някои врати и затваря много други. Повечето от тях дори не забелязваме. Други забелязваме. Изглежда така е станало във вашия случай.
— О, да, забелязах и още как — отвърна Триша. — Добре, Ето какво се случи. Всъщност много е просто. Преди доста време на някакво парти срещнах един човек. Каза ми, че бил от друга планета и ме попита дали не искам да тръгна с него. Отговорих му: о’кей, искам. Такова беше партито. Помолих го да почака, докато си взема чантата, и обещах, че след това с радост ще отлетя с него за другата планета. Каза ми, че нямало да ми трябва чанта. Възразих, че очевидно планетата му е много изостанала, след като не знае, че една жена винаги има нужда от чантата си. Започна да проявява нетърпение, но аз нямах никакво намерение да се предавам само защото беше чужденец. Качих се на горния етаж. Мина известно време, докато намеря чантата си, после се оказа, че в тоалетната има някой. Когато слязох отново, той си бе отишъл.
Триша замълча.
— И… — подкани я Гейл.
— Вратата към двора бе отворена. Излязох навън. Имаше светлини. Нещо блестящо. Видях ги как се издигат към небето, как се мушкат в облаците и изчезват. Това е то. Край на историята. Край на един живот, начало на друг. Но не минава и миг, в който да не си представям някаква друга „аз“. „Аз“, която не се е връщала за чантата си. Имам чувството, че тази „аз“ е някъде там, а аз ходя в сянката й.
Сега из бара крачеше служител на хотела и питаше посетителите дали не са мистър Милър. Никой не беше.
— Наистина ли смятате, че този… че тази особа е била от друга планета? — попита Гейл.
— О, да. Разбира се. Видях космическия кораб… И освен това имаше две глави —
— Две? Никой ли не забеляза?
— Беше карнавал.
— Разбирам…
— Естествено върху втората бе нахлузил птичи кафез, покрит с пешкир. Твърдеше, че имал папагал. Почукваше кафеза, а отвътре се чуваха крясъци и папагалски брътвежи — След това махна пешкира за миг и се заля в смях. Отдолу се откри втора глава, която се смееше заедно с него. Доста смущаващ момент, уверявам ви.