Хиляда деветстотин деветдесет и втора година. Дванайсети октомври. Девет часа вечерта. Четирийсет минути до намесата.
Време е.
Зумерът на пулта забръмча тихо, напомнящо. Светлината в тясната каюта стана по-ярка. Бронираната врата се плъзна нагоре.
Пригладих косата си с внезапно изпотената си длан. И излязох от сондата в двайсети век.
Сондата беше кацнала на покрива на някаква сграда. Още щом стъпих на неравния, залят с тъмна смола покрив, полусферата примигна и се разтвори във въздуха. Сондата се скри във времето, някъде в предишната секунда, невидима, но готова да се притече на помощ.
В един от джобовете ми имаше универсален шперц — тънък цилиндър от мека пластмаса, способен да приема всякаква форма и да става твърд като стомана. Но той се оказа излишен — една от вратите, водещи от стълбите към покрива, се оказа отключена. Сондата не напразно беше избрала това здание.
Спуснах се по студената желязна стълба и стъпих върху мръсния бетонен под на входа. На стълбищната площадка имаше четири врати — дървени, облицовани с грозна синтетична кожа, украсени с мрачна тъмна боя. На тавана светеше малка лампа без плафон. Нямаше асансьор.
Нерешително, премествайки крака с неволна гнусливост, аз тръгнах надолу. В кварталите на любителите на миналото и във филмите на историческа тема всичко това изглеждаше далеч по-романтично. Тук обаче, в лишеното от всякакъв ореол минало, мръсотията беше мръсотия, бедността — бедност, а вонята — воня.
Миризмите ме задушаваха, прониквайки през преградите на газовите филтри. В тях нямаше нищо особено: изгоряла храна, синтетични перилни препарати, човешка пот. Всичко това го имаше и в моето време. Само че тук храната беше некачествена, праховете — леко отровни, а хората изобщо не бързаха да вземат душ след работа. За обикновения човек, не „нюхач“, би било много по-просто на мое място.
На улицата не беше по-хубаво. Тъмнината, с която безуспешно се бореха редките лампи, скриваше външната неугледност на улиците. Но тя не можеше да скрие нито рязката музика, носеща се от прозорците, нито отровната воня на изгорял бензин.
Тихо писукащата гривна-указател ме водеше по тротоарите, от сграда към сграда, към ограденото с метална мрежа бетонно здание — трансформаторната подстанция. Минавайки покрай нея, аз, без да спирам, извадих от джоба си тежкото топче на електрическия разрядник и го хвърлих през оградата. В определения момент то ще изпълни своята задача: ще изгори предпазителите и ще се разпадне на прах. И от този миг реалността ще стане друга.
До един невзрачен пететажен блок гривната изписука за последен път и млъкна. Бях при целта си. На третия етаж светеше познатият ми от снимките прозорец. Завесите бяха спуснати и аз се напрегнах. Но в този момент на прозореца се появи тънък силует на момиче, тя отвори прозореца и дръпна завесите. Погледнах часовника си и се успокоих — всичко вървеше по план.
Десетина минути седях на пейката до входа, поглеждайки към прозореца. Знаех какво си говорят и как ще приключи разговора. Някъде наблизо тийнейджърска компания измъчваше китара и се псуваха с прегракнали гласове, но не ми обръщаха никакво внимание. И правилно: в джобовете си имах достатъчно препарати, за да потопя в сладък сън целия квартал.
Именно в тази минута, слушайки умело заучената грозна псувня и пискливия смях на момичетата от компанията, аз престанах да се колебая. Уродливостта на това време заглушаваше съвестта ми. Такъв свят нямаше право да изисква грижливо отношение към себе си. Той беше направил твърде малко, за да можеш да го наречеш човешки свят. Да го поправиш беше не по-голямо престъпление от това, да напляскаш провинило се дете…
Гривната-часовник запулсира, плътно обгръщайки китката ми. Още веднъж погледнах към осветения прозорец.
И стана тъмно. Компанията с китарата замлъкна за миг, а после избухна във възторжен рев. В някои от прозорците затрептяха жълтите огънчета на свещи и слабите лъчи на фенерчета. Прозорецът на третия етаж оставаше тъмен.
Кулата от кубчета се заклати.
Стори ми се, че за секунда цялото ми тяло беше пронизано от остра болка. Може би ме е докоснала слабата вълна на променящата се реалност. А може би просто нервите ми не издържаха…
Кулата от кубчета стана друга.