В болницата спря тока и докторите безпомощно стояха до операционната маса. Генераторът не се включваше… Шофьорът, влизайки в тъмния гараж, смачка вратата на новия си автомобил. Сега му предстоеше дълго обикаляне по сервизите.
Кулата от кубчета се заклати.
Това е само от нерви, успокоявах се аз. Само нерви. Твърде богато въображение. Токът спря само в един малък квартал — тук няма нито болници, нито гаражи. По телевизията излъчват скучни предавания, които никой не гледа. След девет минути псуващият електротехник ще вдигне шалтера и в домовете отново ще стане светло. Хората ще се върнат към своите работи… а Галя, която още от малка се бои от тъмнината, слабо ще изписка, прикривайки се със завивката. Но вече ще е късно. Кубчето в основата на пирамидата ще се смени. Момичето, което Денис Рюмин ще смята за своя дъщеря, ще предаде на потомците си здрави гени.
Просто нервите ми са разклатени.
Китарата най-накрая премина в по-умели ръце. Чу се бавен минорен акорд. И тънък, съвсем момчешки глас запя:
Нерви, нерви. Защо ме побиват тръпки от простите, лошо римувани думи на авторската песен? Дали защото и аз съм пришълец от света на сънищата, който е независим от миналото?
Китарата млъкна. Някой изпсува — но тихо, сякаш се съмняваше дали си струва. А гривната на китката ми запулсира.
В прозорците отново блесна светлина. Тийнейджърската компания посрещна това с недоволно ръмжене. Облегнах се на пейката и притворих очи. До появяването на Виктор имаше осем минути. Последната част на заданието ми — да разваля впечатлението му от днешната вечер. Повторението на такива срещи е нежелателно…
Той излезе от входа, подсвирквайки си весело. С бърза и уверена крачка мина край мен. Знаех накъде бърза — към автобусната спирка. И дори помнех номера на автобуса, с който Виктор ще потегли за вкъщи. Но първо ни предстои кратка среща.
Догонвайки го, извадих филтрите от носа си. Просто така, по навик — да бъда напълно „въоръжен“ в отговорни моменти. Виктор беше с пет години по-голям от мен — друг е въпросът, че физически бях много по-развит от него.
Виктор тръгна през парка, съкращавайки пътя си. Именно там, на тясната тъмна алея с шумящите под краката листа, успях да го догоня.
Когато ни разделяха няколко крачки, Виктор рязко се обърна. Огледа ме преценяващо и каза:
— Какво, въпроси ли имаш?
Кимнах:
— Имам. Доволен ли си от днешната вечер?
Той дори не успя да се учуди. Кимна, мълчаливо приемайки моята осведоменост за аксиома. И замахна, целейки се в лицето, силно, но не толкова бързо, колкото трябваше.
Прикляквайки, за да избягна удара, аз изведнъж разбрах — той не лъже. Той е доволен. Станалото напълно го устройваше. Той беше доказал пред себе си своето превъзходство над съперника-братовчед. Неговото самолюбие е спасено. А думите, казани преди час, са само лъжа, словесна баластра, стандартни хватки.
Този път, наистина, проработили благодарение на моята помощ.
Осъзнах всичко това докато се гмурках под ръката му, замахвайки късо и бързо. И ударът, замислен като символичен, се получи пълноценен. В челюстта, в плътно стиснатите устни, в доволното, уверено лице.
Стиснатата в юмрука ми пластмасова ампула се спука, изпускайки облак безцветен газ. Виктор вдиша конвулсивно и падна на земята.
Стоях над него, разтривайки изтръпналите си пръсти. Такъв удар би бил напълно достатъчен, дори и без наркотик. Но газът гарантираше, че Виктор ще лежи в безсъзнание поне половин час. Впечатлението от днешната вечер ще бъде развалено със сигурност. А на мен повече не ми трябва.
— Затова пък имаш добри гени — полугласно казах аз. И натиснах копчето за повикване върху часовника си.
Миг преди да докосна копчето, над дърветата в парка се появи полусферата на темпоралната сонда.
Кулата от кубчета устоя. Светът не се промени. Или поне моят свят и този на Едгар. Ние отново седяхме у тях и пиехме кафе.
— Ако са възникнали някои изменения — философстваше Едгар, — то те е трябвало да се случат. Така че не се обвинявай.
— И не възнамерявам.
— Освен всичко друго, ние извършихме велик експеримент. Жалко, че никой и никога няма да научи за него.