Кимнах. И извадих от джоба генетичното заключение:
— Едгар, печатът още е червен.
— Разбира се. Листът е бил с теб, изолиран от темпоралното поле на сондата. Това е останка от предишната реалност. Поискай копие на заключението.
Наведох се над видеофона и набрах номера на генетичния център. Съобщих своя код и помолих да изведат на екрана копие.
Колкото и да е странно, почти не се вълнувах. Едгар нервничеше много повече. Търсене в архива продължи няколко секунди. После се появи изображение.
— Печатът е зелен — тихо каза Едгар. — Поздравявам те, Миша. Аз изпълних обещанието си.
„Разрешено. Генетичен контрол“. Обезличена, обтекаема формула. Право на щастие, право на пълноценност. Признанието на нас с Катя за нормални хора.
Дори не можех да се радвам. Гледах зеления печат като на нещо подразбиращо се. Нима след като си бил във вчерашния ден преставаш да се радваш на утрешния?
— И аз ще изпълня обещанието си — казах аз. И продиктувах на Едгар името и адреса на момчето, което беше негов син.
— Прилича ли на мен? — бързо попита Едгар.
Свих рамене. Допих кафето си.
— Не много. И аз те поздравявам, Едгар. Сбогом.
Той не искаше да ме задържа. Когато излизах от вилата, Едгар вече седеше зад компютъра. Готвеше задание за темпоралната сонда. Искрено пожелах грохналият апарат да издържи това последно натоварване.
Поръчаната от Едгар кола ме чакаше на пътя. Първо отидох в генетичния център и там, от ръцете на усмихнатото момиче, получих украсеното със зелен печат заключение. После колата ме откара в малкото крайбрежно кафе, където винаги се срещахме с Катя.
Тя ме чакаше на любимата ни масичка. С купичка от неизменния портокалов сладолед, който предпочиташе пред всички останали видове. И бенката продължаваше да стои на бузата й. И усмивката й блесна, както преди. И косите й миришеха само на Катя, когато тя положи глава на рамото ми.
— Миша…
Аз затворих очи, прегръщайки я през рамото. Всичко е наред. Печатът е зелен. Аз те обичам, колко е страшно това…
— Миша, никога повече не ме изоставяй. Става ли? Толкова ми беше скучно… А защо не се обади вчера? Къде беше?
Къде бях? В града на ненаписаните писма. В кралството на неизречените думи. Удрях по мутрата предците на моята любима.
— Защо мълчиш, Миша? Миша! Обичам те!
Катя си е останала такава, каквато беше и преди. Е, може би нещо мъъъничко се е изменило. Невидимо за очите, неусетимо за моето свръхобоняние. Нещичко неуловимо, ефимерно. Един процент. Може би ние обичаме именно този неуловим процент, тази стотна част, която не ни е по силите да назовем? А може би на никого не е дадено да преправи своята любов…
— Всичко е наред, Катя — прошепнах аз. — Искам да бъдеш щастлива. Всичко е наред.
Някой смутено се прокашля зад гърба ми. Обърнах се и видях вежливо усмихнатия келнер.
— Извинете, вие ли сте Михаил Кобрин?
Кимнах.
— Търсят ви по видеофона. Много ви молят да се обадите.
Стиснах здраво дланта на Катя. Усмихнах й се одобрително и влязох в малката стъклена кабина.
От екрана Едгар гледаше някъде покрай мен.
— Мария и Андрей Денисенко нямат и никога не са имали син — с вял, безцветен глас каза той.
— Но аз го видях. Говорих с него — стъписано казах аз.
— И аз го видях. В записите на темпоралната сонда, която те следеше. Момчето е съществувало само в предишната реалност. В сегашната го няма. Изкуственото оплождане с материал от неизвестен донор преди десет години е било неуспешно. Така е записано в медицинския картон, разбираш ли?
— Нашата намеса е засегнала тази жена?
Едгар кимна. И каза, почти преминавайки на вик:
— Дори не ми хрумна да проверя приемните родители. Пресметнах само моята и твоята жизнена линия. Разбираш ли? Имам само запис. Момче с велосипед… Той много прилича на сина ми… който загина. Ако го бях видял по-рано, щях сам да се досетя.
— Кулата от кубчета падна, Едгар. — Дори нямах сили да го утешавам. — Тя падна, а ние сме под развалините.
Обърнах се и тръгнах към момичето, което ми се налагаше да обичам.