Но сега виждах пред себе си гостоприемен домакин. Той се поинтересува какво предпочитам: чай, кафе или пунш. Настани ме в удобно, явно неговото любимо кресло до камината, извини се и изчезна в кухнята. След няколко минути се върна с поднос, където, освен вдигащото пара кафе, стояха миниатюрни бутилчици с коняк и балсам. Внимателно отмервайки лъжичка балсам, аз забелязах как Едгар наля коняк в кафето си. Много повече, отколкото е нужно за приятен вкус. Притеснява ли се? Нека. Аз също съм напрегнат, макар и да разбирам, че надеждата ми в Едгар е малка. Може да ми помогне само чудо.
През това време Едгар взе от масичката за списания дървена кутия. Отвори я и извади къса дебела пура. Посегна за масивната запалка, направена от същото червеникаво дърво…
— Недейте — тихо помолих аз. — Иначе ще се наложи да си тръгна.
Едгар припряно остави пурата. Каза с усмивка:
— Извинявай, Миша. Почти забравих, че си „нюхач“1. Най-добрият в света, ако се вярва на вестниците.
— Единственият в света. „Нюхачите“ са просто хора с тренирано обоняние. Те приличат на мен колкото вентилатор — на турбореактивен двигател.
— Образно, но неясно. До момента ти изобщо не прояви способностите си. Даже реших, че съм сбъркал и съм довел друг, а не Михаил Кобрин.
Виж ти. А твърдиш, че си забравил за способностите ми. Не, помниш много добре, Едгар. И сега обмисляш дали мога да направя нещо, без което не можеш да живееш…
Умишлено без да обръщам внимание на Едгар, аз изтрих със салфетката и без това чистите си пръсти. Съсредоточих се и с бързо движение извадих от ноздрите си парцаливите, мъхнати топчета на газовите филтри. Хвърлих ги в камината — синтетичното влакно на филтрите губи способността си да абсорбира миризми за около половин ден. И поех дъх — бавно, дълбоко.
За момент ми причерня. После зрението ми се върна, очертанията на предметите станаха по-резки. А във въздуха увисна разноцветна, примигваща, шумяща паяжина от миризми…
— Вече една година живееш сам тук — тихо казах аз. — През това време при теб три пъти са идвали жени. Винаги различни. А преди това си живял с жена си и двамата синове. Те са те напуснали — така ли е, Едгар? След това си започнал да пиеш, много да пиеш. Коняк, водка, уиски, вино… Пушиш — тютюн, а понякога и трева2… Днес не си пушил нито едното, нито другото, и сега ти е неуютно… Какво още да ти разкажа?
— Достатъчно, Миша. Напълно достатъчно. — Едгар ловко, без да гледа, изля коняка в остатъците от кафето си. Изпи го на екс. — Прав си, почти за всичко си прав.
На лицето му имаше странно изражение. Нещо от казаното му беше причинила истинска, неподправена болка. А нещо, точно обратното — беше събудило надежда…
— Само в едно сгреши. Семейството ми загина, Миша. Отказа автоматичното управление на флаера. Казват, че такова нещо се случва веднъж в годината. Оказа се тяхната година.
Той не лъжеше. Много лесно се разбира кога човек лъже и кога казва истината. Променя се миризмата на потта, толкова рязко и неочаквано, сякаш пред мен внезапно се оказва съвсем друг човек.
— Извинявай — смутено казах аз. — Трябваше сам да се досетя. Всичките им вещи са останали в къщата — и дрехите, и козметиката, и играчките…
— И това ли усещаш?
— Да.
Едгар ме гледаше в очите без да мига. После каза полугласно:
— Много се радвам, че те намерих, Миша. Ние можем да си помогнем един на друг. Ти ще ми върнеш сина. А аз ще ти подаря пълноценно семейство. Такова, в което ще бъдат не само любимото ти момиче, но и вашето дете.
Зави ми се свят. Миризми — хилядите, милионите миризми на чуждата къща — се стовариха върху мен с чудовищна сила. Рецепторите, заемащи девет етмоидални раковини в моята мутирала носоглътка, жадно поглъщаха информацията. Миризми на хора, загинали преди една година. Миризма на храна, изядена миналата есен. Миризми на отдавна изпити вина… Дори не можех да проговоря, не можех да попитам какво иска от мен, не можех да стана, не можех да помръдна. Слабият, далечен глас на Едгар почти се губеше в тази какофония от миризми, звуци и цветове…
— Някога замислял ли си се защо всички ние толкова се стремим да имаме деца? Момчета на твоите години са се влюбвали и са мечтали за сватба във всички епохи. Ни никой от тях не е възнамерявал незабавно да се сдобие с дете. А много хора са изживели целия си живот без деца и не са се чувствали ощетени.
Нова нишка в трептящия цветен възел. Бълбукащ звук на наливан коняк. Сложна рисунка на миризмата…
— Ние сме раса от уроди, Миша. Раса от генетични уроди. Ние повредихме телата си с аварии в атомни реактори и химични заводи. Ние предизвиквахме мутации, които трябваше да ни направят по-добри… По-добри, отколкото можем да бъдем. Ти също си резултат от тези експерименти, Миша. И прекрасно знаеш колко струват… иначе нямаше да ходиш с филтри в носа, опитвайки се да забравиш дарбата, която са ти вложили. Ние сме здрави телесно, но в нашите тела спят генетични бомби, проклятието на бъдещите поколения. Деца-дебили, без крака и пръсти, без уши и коса. Деца, които не трябва да се раждат. Затова съществуват генетичните центрове и проверките за взаимна съвместимост. Само една двойка на всеки осем получава право да има деца. За другите — генетични донори, приемни деца… Понякога и пълна стерилизация. Онова, което винаги е било норма, стана изключение. Повод за гордост. Показател на собствената ти пълноценност.
1