— Не ми чети лекции, Едгар — прошепнах аз. — Да, аз искам да бъда пълноценен. И искам да живея с момичето, което обичам. Нима съм виновен, че предците й са живели до хранилище за радиоактивни отпадъци и димящи фабрики?
— Разбира се, че не, Миша. Ние плащаме за чуждите грехове. А това не е справедливо.
— Не можеш да промениш миналото — с неволна мъка казах аз. — И какво значение има дали е справедливо, или не?
— Кой знае, Миша.
Аз притворих очи, съсредоточавайки се. Затаих дъх за момент, прогонвайки цветната мъгла пред очите ми. И погледнах лицето на Едгар — с човешки поглед, а не със свръхзрението на „нюхач“.
— Какво ще ми предложиш, Едгар?
Той се колебаеше. Все още се колебаеше, разглеждайки ме през запълненото му с алкохолни пари съзнание.
— Първо ми отговори, Миша… Съгласен ли си да нарушиш закона, за да помогнеш на мен и на себе си?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Кажи ми… можеш ли да различиш миризмата на мой роднина… например син, от миризмата на другите хора? Да го намериш сред хиляди непознати?
— Направих това преди десет минути.
Едгар кимна, съгласявайки се. И заговори бързо, сякаш се страхуваше да не премисли:
— Семейството ми загина, Миша. А две години преди това попаднах под излъчване. Вече не мога да имам деца. А моят генотип беше близък до еталонния. Здрави предци, никакви мутации и наследствени болести. Дори бях генетичен донор три години и половина… В двадесетина семейства растат мои деца, разбираш ли?
— Искаш да ги намеря ли? Това не само е незаконно, това е невъзможно. Не мога да помириша милиони хора.
— Не става дума за милиони. Научих, абсолютно случайно, датата и града, където е роден мой син. Ще имаш списък от хиляда семейства, които трябва да провериш. Намери го, намери сина ми! Останалото ще свърша аз.
Кимнах. Хиляда семейства, хиляда момчета, не подозиращи, че са приемни деца. Работа за около половин, максимум една година. Мога да направя тази подлост, мога да сравня тяхната миризма с тази на Едгар. Да отделя десетките ароматични групи, съставящи неповторимата индивидуална карта на човека на име Едгар. И да намеря момчето, който ще притежава половината от тях.
— А как възнамеряваш да ми помогнеш?
Едгар се стегна, сякаш щеше да скача в студена вода.
— Работя в Темпоралния Институт. Ръководител съм на експериментална група.
Аз разбрах. И почувствах как изтръпвам. Ще направя за Едгар нещо подло, незаконно.
А той ще извърши друга подлост заради мен.
Кабината на спортния флаер не се отличава с особен комфорт. Едно-единствено кресло, не много меко и неспособно да се превърне в легло. Затова пък е много бързо, малко и незабележимо превозно средство. Точно каквото ми трябва.
Пиейки лимонада през сламка — не много студена, винаги трябва да се пазя от простуда, — аз преглеждах отпечатания на хартия списък. Едгар не искаше да го записва на компютър — и беше прав.
В града, където ще долетя на разсъмване, живеят три семейства, намиращи се в списъка на „заподозрените“. Сега е нощ и те мирно спят, без да подозират колко крехко е тяхното спокойствие. Нашето време е отвикнало от престъпления.
Звездите ме гледаха през покрива на кабината — миниатюрни студени огънчета. Някога ми харесваше да цитирам Кант — за звездното небе над нас и нравствения закон вътре в нас.3 Сега бих бил доволен да забравя това сравнение.
Човек не може да промени своето минало. Едгар, ползващ се с власт и доверие в Темпоралния институт, не можеше да се върне година назад, в миналото, и да спаси семейството си от страшна, нелепа смърт. Нали с това той неизбежно ще промени и настоящето си, онова, в което семейството му е загинало. Той би убил онзи Едгар, който знае за трагедията и се опитва да я предотврати. Затворен кръг, времева примка, осъзната от хората още по времето, когато машината на времето беше чиста фантастика. Сигурно е прекарал не една безсънна нощ, четейки сериозни научни трудове и евтини фантастични романи в търсене на изход… И се е напивал до безсъзнание, разбирайки, че изход няма.
3
„Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен. И двете не бива да търся и да предполагам само, сякаш са забулени в тъмнина, или като че са в трансцендентната сфера извън моя кръгозор; аз ги виждам пред себе си и ги свързвам непосредствено със съзнанието за своето съществуване. Първото започва от мястото, което заемам във външния сетивен свят, и разширява връзката, в която стоя, необозримо далеко със светове и светове, и системи от системи, освен това още и в безгранични времена на тяхното периодично движение, на тяхното начало и продължителност. Второто започва от моето невидимо Аз, от моята личност, и ме представя в един свят, който има истинска безкрайност, но който само разсъдъкът може да проследи и с който (но чрез него същевременно и с всички онези видими светове) аз познавам себе си не както там само в случайна, но във всеобща и необходима връзка.“ (Имануил Кант. Критика на практическия разум. С. 1974, стр. 218. Превод от немски: Цеко Торбов.). — Бел.NomaD.