И тогава той е решил да изгради семейството си отново. Да намери сина си — а като възнаграждение на онзи, който може да направи това, да предложи власт над времето. Изглежда това за него се бе превърнало в маниакална идея — да промени миналото, да излъже живота, дори и не неговия собствен. Иначе той би намерил друг начин да ме склони към престъпление. Или би търсил сина си по друг начин…
Тук нещо не беше наред. Твърде сложна, твърде рискована комбинация беше разработил Едгар. Моето престъпление изглеждаше като невинна шега в сравнение с онова, което трябваше да направи той.
Е, какво пък. Едгар можеше да води двойна игра. Но ако мислеше, че съм някое замаяно от любов хлапе, тогава бъркаше жестоко. Шестнайсетте години, изживени в свят, където бях излишен, ме научиха да диктувам собствените си правила. И Едгар тепърва щеше да разбере това.
Облегнах се и погледнах нагоре. И прошепнах, намигайки на студените огънчета в тъмното небе:
— Вие не предизвиквате моето възхищение. Точно както и аз самият.
Това беше сто и четиринайсетото семейство от списъка. И второто от онези, които живееха в малкия град на брега на Енисей. Удивително е как са попаднали в малкия, никога и с нищо незабележим град цели три жени, които преди десет години са станали майки в рижските болници…
Настаних се да чакам в паркчето срещу сградата — стандартна двайсететажна сграда, причудливо оцветена отвън и неописуемо обикновена отвътре. Паркчето беше притиснато между изходите на подземните гаражи и малката площадка за флаери. Площадката беше обрасла с трева и изглеждаше доста занемарена. Веднъж седмично върху нея кацаше такси, веднъж месечно — „Бърза помощ“ или комуналната служба. Сигурно един-два пъти годишно пристигаше със собствения си флаер преуспяващ роднина на някой от живущите… А пък през останалото време обраслият с трева кръг принадлежеше на кварталните малчугани и уличните котки.
Странно, тук нямаше нищо, което би могло да предизвика завист. И все пак завиждах. Настаних се на стара дървена скамейка и заразглеждах прашните полянки и канарено-ярките стени на зданията. Безумно завиждах на живеещите тук момчета. Те имаха онова, от което аз бях лишен завинаги. Те имаха двор. Двор, пълен с чудеса, започвайки от мазето и покрива на оцветеното бетонно чудовище и свършвайки с тази същата площадка, където много рядко, плашейки недоволните котки, кацаха чужди блестящи флаери.
В моето детство нямаше такова нещо. Имаше уютна, неприличаща на никоя друга виличка в гората. Имаше два флаера — единият голям, семеен, а другият — малък, пъргав, приличащ на калинка, в стоманеносив цвят. Имаше хангар зад къщата, където стояха флаерите и където обичаше да нощува бездомното куче на име Рекс. И приятели, живеещи наблизо в също толкова красиви и скъпи вилички… Но виж, дворове, Дворове с голяма буква, живеещи по собствени закони и правила, нямаше.
Сигурно се замислих за това, защото възнамерявах да отнема на нечие момче неговия дом. Неговия Дом и неговия Двор — онова, което той навярно не цени в момента. И още — неговото семейство, което той трябва да обича. Ако, разбира се, не е такъв будала като мен, получил право на самостоятелност още на единайсет години и завинаги напуснал родния дом…
Отражението от слънцето проблесна върху отварящата се врата на един от входовете. Придържайки за кормилото малък спортен велосипед, на двора излезе момче. Около десетгодишно, тъмнокосо, в изтъркани дънки и оранжев потник. „Заподозреният“? Напълно възможно…
Надигайки се от скамейката, му махнах с ръка. Няма защо да викам през целия двор, привличайки любопитството на многобройните съседи.
Момчето се поколеба за секунда, разглеждайки ме внимателно. А после се отправи към скамейката, облегна велосипеда на стената, показвайки ми с целия си вид, че ми прави голяма услуга.
— Привет — колкото се може по-небрежно подхвърлих аз. — Случайно да познаваш Мария Денисенко? Живее във вашия вход.
В очите на момчето се появи предпазливост.
— Познавам я — тихо отвърна то. — Това е майка ми.
Усмихнах се зарадвано. Съвсем искрено, между другото. След около половин час ще мога да започна проверката на третото семейство, а вечерта, дай Боже, ще напусна този град.
— Казаха ми, че е добър преподавател по химия — започнах аз с предварително подготвената легенда. — Смятам да постъпя в университета, затова реших да се позанимавам преди изпитите…