Момчето поклати глава — облекчено и в същото време разочаровано:
— Не-е… Мама преподава физика, а не химия. Грешно са ви казали.
Аз изругах. Изсекнах се. И пъхнах в джоба си носната кърпа заедно с тампоните на газовите филтри.
— Ама че гадост… Вече втори час я чакам… Сигурен ли си, че майка ти преподава именно физика?
Продължавах да дрънкам някакви глупости. А през това време вдишвах миризмата: разноцветна, непрекъснато променяща се, приличаща на възел в калейдоскоп. Миризмата на момче, което преди пет минути е яло вчерашни котлети, а миналата седмица е рисувало с маслени бои. Миризмата на момчето, което от всички напитки предпочита портокалов сок.
Миризмата на момчето, което беше син на Едгар.
В Юрмала беше три през нощта. Дори младежкият пансион, в който живееше Катя, се беше уморил и легнал да спи. А ние все още разговаряхме. За това, какви унили дъждове валят над Балтика и каква топла, слънчева пролет е в Сибир. За това, как тримесечното ми отсъствие изглежда като три години. И за това доколко са ни омръзнали видеофонните разговори…
Лицето на Катя върху малкия екран на флаера изглеждаше същото, както преди. Само в очите й се криеше инатлива детска обида. Не е трябвало да заминавам толкова неочаквано и толкова за дълго. Нямал съм никакво право на това. Още повече — след генетичната проверка, потвърждаваща пълната ни съвместимост…
— Знаеш ли, Миша, понякога ми се струва, че криеш от мен някаква голяма беда. Криеш се, защото не искаш да ме лъжеш в очите…
Усмихнах се измъчено. Нищо, видеофонът в стаята на Катя не е по-хубав от моя. Опитай се да разбереш: усмихвам ли се, или сдържам сълзите си.
— Каква беда, Катка? Сега, след тази проклета проверка…
Извадих от джоба листа от генетичния контрол и го размахах пред малкото око на камерата. Така, че Катя отново да види бодрите разрешаващи думи и зеления цвят на печата. Подправих заключението и не трябваше да си специалист, за да забележиш фалшификацията. Но по видеофона изглеждаше напълно убедително.
— Разбирам, Миша… И все пак се страхувам.
Сигурно това е неизбежно. Онзи, който те обича, е лесно да излъжеш. А онзи, когото обичаш — почти невъзможно. Всяка усмивка, всяка уверена фраза се получават пресилени и неистински. Сякаш полугласно казваш едно, крещейки съвсем друго. Когато обичаш, даряваш частичка от себе си.
А себе си не можеш да излъжеш.
— Всичко е наред, Катя. При нас двамата всичко е наред. Просто хайманата, в когото случайно си се влюбила, пак е необходим на човечеството. Трябва да помогна на един велик, но нещастен учен. Никой друг не може да направи това.
— И заради този нещастен учен ти се мотаеш вече три месеца по целия континент?
— Да.
— Но защо? Нали искаше да забравиш за способностите си! И никога повече да не ги използваш.
Кимам. И виновно обяснявам:
— Работата е там, че съм задължен на този учен. Много задължен. И се налага… да помагам.
— Да не е изобретателят на газовите филтри? — Катя най-накрая се разсмя. Почувства, че казвам истината. Дори и не цялата, но в думите ми нямаше лъжа. Ненапразно казват, че за да скриеш лъжата, трябва да кажеш много от истината.
— Това още е тайна…
Ние си поприказвахме още половин час. Катя ту се успокояваше, ту отново се вглеждаше разтревожено в екрана. Флаерът ми бръмчеше тихо, поглъщайки разстоянията. А лицето на Катя става все по-сънено, отпуска се и сега изглежда съвсем детско. Има такава особеност у Катя. Сигурно поддържа възрастния си вид чрез постоянна сериозна гримаса. Но сега не й е до това — твърде много й се спи.
Пожелаваме си лека нощ и прекъсваме връзката. Екранът изгасва и аз се озовавам в тъмнина, запълнена със светлинките на пулта. Под мен също е тъмно, само на хоризонта се разгаря бледият пламък на нощния град. Там ме очаква резервираната тази сутрин стая в хотела. И изобщо не ме чакат единайсет семейства — последните „заподозрени“ от списъка на Едгар.
Утре ще приключа проверката. А вдругиден ще се срещна с един велик, но много нещастен учен.
И ще реша дали си струва да го правя щастлив.
Вилата на брега изобщо не се беше променила. Стопанинът, който ме чакаше на прага, също. Наистина, днес не валеше и мъглата се беше разсеяла под лъчите на топлото слънце, а бягащите вълни изглеждаха синьо-прозрачни, чисти като стъкло.
Едва когато се приближих, забелязах на лицето на Едгар странна неподвижност. Смес от вече настъпило разочарование и още непомръкнала надежда. Но, слава Богу, поне не беше пиян.