Едгар мълчаливо ме покани в къщата. Приготви кафе. И едва тогава попита — рязко, без увертюри:
— Значи не го намери?
Излиза, че съм бил прав. Абсолютно прав в своите подозрения. Отпих от кафето и погледнах Едгар в очите. И отвърнах:
— Не, защо? Намерих го.
Лицето на Едгар затрепери. Неподвижността изчезна, заменена от… обида. Да, именно обида. Той не очакваше, че могат да го победят в собствената му игра.
— Невъзможно — бързо каза той. — Последният в списъка е моят син? Шансът е едно на три хиляди трийсет и две. Невъзможно.
— Значи си ме следил — равнодушно констатирах аз. — Електронно бръмбарче на дрехите… или в корпуса на флаера.
Едгар поклати глава. Поне умееше да губи.
— Не толкова тривиално, Миша. Темпорална сонда.
Кимнах. Това можеше да се очаква. Играта се играеше с големи залози… Някъде до мен, изоставайки на част от секундата в субективното време, недоловим и безплътен, се прокрадваше през пространството прибор-съгледвач. Една от любимите играчки на Темпоралния Институт, чието използване за след двайсетия век е абсолютно забранено…
— Прояви я, Едгар. Искам да я видя.
Той поклати глава:
— Не може. Сондата ще разруши стаята и половината къща.
Изглежда не лъжеше. Наистина, защо трябва да правиш миниатюрни машини-шпиони, след като темпоралното поле ги прикрива по-добре и от камуфлаж…
— Тогава да поговорим сериозно.
Извадих газовите филтри, потапяйки се в своя свят — болезнено-реалният свят на оживелите миражи, разноцветни сенки, прекъсващи звуци.
— Аз имам името, което ти трябва. Ти… Впрочем, наистина ли можеш да ми помогнеш? Първоначалният ти план беше да ме проследиш и да видиш на кое семейство ще спра търсенето, след което да ми съобщиш, че идеята ти се е провалила… например, уволнили са те от Института. Аз нямаше да се чувствам излъган, тъй като нямаше да успея да ти кажа името. Нали?
— Точно така.
— А сега залагаш на друго… На ампулата в десния джоб на сакото!
Ръката на Едгар се метна към джоба. Застина, вкопчена в плата. А на лицето му, за пръв път от момента на запознанството ни, се появи страх.
— Откъде взе тази гадост, Едгар? Виж ти… Наркотик на истината. От миналото ли го домъкна?
— И сега може да се намери лесно… — хрипливо прошепна Едгар. — Ти какво, да не четеш мисли?
— Миризми, Едгар, миризми. Преди да решиш да ми забиеш инжекцията, аз ще подуша това. Ще усетя скока ти още преди да сгънеш крак и удара — още преди да замахнеш.
Той се обърка. Малко преувеличих възможностите си, но лесно долових объркването на Едгар. За всеки случай добавих:
— И освен това… Защо мислиш, че този препарат ще ми подейства? Аз съм мутант. Напивам се от еуфилин и заспивам от йод. Съдържанието на тази ампула може да се окаже отровно за мен. Или да е не по-опасно от обикновена вода.
— Печелиш… — Едгар театрално вдигна ръце. Но в мириса му като тънка зелена линия се вмъкна облекчение. Беше се примирил. Позволи си да се отпусне и да се предаде. — Всичко ще бъде честно, Миша. Ще направя онова, което ти обещах, а ти ще ми кажеш името.
— Именно това ще решим сега. — Почувствах се господар на положението и не можах да се удържа от подигравка. — Хрумна ми, че ти си много опасен човек. Така че се налага да те попитам по какъв начин възнамеряваш да си върнеш сина. Никъде в света не съществуват документи, доказващи, че ти е роден син.
— По какъв начин? Не много етичен, Миша. Ще променя миналото му, ще го променя така, че днес той вече ще има знак за самостоятелност. Едновременно с това ще се скара с родителите си, ще напусне дома си…
— …напълно случайно ще се срещне с теб, ще се сприятелите, а после ще се съгласи на генетична проверка. Ами ако добрият чичо Едгар е негов роднина? А чичо Едгар неочаквано ще се окаже татко. Вестниците и телевизията ще гръмнат за удивителната среща на баща и син, познатите един през друг ще ви поздравяват. Ти отново си пълноценен човек. Твоят малък, но самостоятелен син напълно доброволно живее при теб.
— Ще му бъде добре при мен, Миша! — Едгар пребледня толкова силно, че се изплаших дали не съм прекалил.
— А приемните му родители?
— Нали казах, че това няма да е много етична постъпка!
Замълчахме. После Едгар злорадо добави:
— Впрочем, и аз мога да задам същия въпрос, Миша. Етично ли ще е онова, което ще направиш в двайсети век?
Отклоних поглед. И отвърнах:
— Добре, Едгар. Помня какво говорехме. И ще извърша престъпление преди сто и петдесет години… както и ти ще извършиш своето след седмица.
— Не бъркай истинското и субективното време, Миша. Ти ще нарушиш закона утре сутринта.