Нямаше разлики. В новия вариант на реалността се разхождахме по същите пътеки в парка. И се скарахме заради любимото куче на Катя, което настъпих по опашката. И ядохме шоколадов сладолед.
Аз гледах екрана, страхувайки се да не видя погрешен жест, да чуя погрешна дума. Очаквайки, че от лицето на Катя ще надникне друг човек, не по-добър или по-лош, а просто различен. Но пред мен беше Катя. Именно тя. С предишната си сериозна гримаса, с до болка познатата усмивка, изникваща толкова ярко и неочаквано. С бенка на дясната буза…
С чист генотип, който ни позволява да живеем заедно и да имаме деца.
— Съгласен съм, Едгар — полугласно казах аз. — Съгласен съм да ти кажа името на твоя син и да променя миналото на Катя.
— Не да го промениш, не! Да го поправиш!
Едгар стоеше зад гърба ми. С чашки за кафе в ръка. И конячен мирис, проникващ през филтрите.
Сондата се „прояви“ на брега на морето. Утрото още не беше встъпило във владенията си, звездите едва започваха да помръкват. Въздухът беше прохладен и влажен, слабият вятър ме караше да настръхвам независимо от закопчаното догоре яке. Якето беше идиотско, без терморегулация и настройка на размера. Впрочем, както и всичките ми останали дрехи.
Над нас се появи сива метална полусфера, с диаметър двайсет метра, закривайки звездите. Около секунда сондата вися неподвижно, очертанията й ту потъмняваха, придобивайки обемност, ту започваха да примигват, изчезвайки. Машината влизаше в истинското време, изравнявайки темпоралното си поле с темпоралните показатели на реалността. Ето — мигането спря, сивата полусфера внезапно придоби цвят. Миниатюрни оранжеви светлинки опасваха корпуса, осветявайки олющената синя боя. Сондата, конструирана преди няколко години, работеше без ремонт вече няколко века. Металният купол плавно кацна на пясъка, в съскащата пяна на прибоя. Водата плесна недоволно, разбивайки се в неочакваната преграда.
— Сигурен ли си, че е безопасно? — попитах със съмнение аз, гледайки как нервно, на тласъци, се отваря овалният люк на сондата.
— Напълно — бързо, без да се замисли, отвърна Едгар. — Дрехите ти са от съответната епоха, знаеш диалекта им. Разполагаш с техника от нашето време… и с особените си способности.
— Не говоря за това. Мен лично заплашва ли ме нещо?
Люкът най-накрая се отвори и във вътрешността светна ярка бяла светлина.
— А, ето какво имаш предвид… — Едгар помълча няколко секунди. После продължи: — Разбира се, нашата намеса в миналото ще повлияе на хода на историята. Ще се промени съдбата на Виктор, частично — на Галя и Денис. Част от измененията ще се стопят и ще изчезнат безследно. Други ще променят съдбата на близките им хора. Не можем да коригираме всичко. Може да се родят нови хора, могат да изчезнат съществуващи в нашата реалност. Но в едно можеш да си сигурен, и това е заключение на институтския компютър: измененията няма да засегнат нашите съдби. В противен случай не бих одобрил това вмешателство.
Едгар беше попаднал в капана на собствения си страх. Опасенията ми в надеждността на сондата бяха изтълкувани от него като отражения на собствените му страхове. Той се притесняваше, че намесата няма да е толкова незначителна, колкото му се искаше да си представя. Убеждавайки ме, той неволно издаде онова, за което се бях замислял.
И не исках да се замислям.
— Това прилича на самоубийство, Едгар.
— Изобщо не прилича! Ако една реалност възникне на мястото на друга, значи така е трябвало да стане. Ние сме само оръдия в ръцете на съдбата, макар че не подозираме за това… В края на краищата, Миша, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата!
— Не можеш да извадиш кубче от основата на кулата, без цялата кула да се заклати… — тихо казах аз. И тръгнах към светещия овал на люка. За миг проблесна мисъл — дали да не поговоря с Катя? Но после разбрах, че не мога да я погледна в очите.
Бронираната врата се затвори зад мен. Сондата трепна, издигайки се във въздуха. Аз потеглях на път към основата на кулата от кубчета.
Времето. Четвъртото измерение, привилегия на фантастите и историците. Неустойчив океан от темпорално поле, в което плават островчета от звезди и планети, архипелази от галактики и рифове от неосъществени вероятности.
Времето. Онова, което не можеш да си представиш, но можеш да използваш. За всякакви цели — както безкрайно високи, така и безкрайно ниски. А в безкрайността всички прави се пресичат.
Времето. Стремително намаляващи зелени цифри на екрана. Бучене на генератори, разкъсващи темпоралното поле.
Времето. Назад и назад, към изворите. Формирането на федерации и рухването на империи. Въвеждането на контрол над генотипа и мутационните взривове. Унищожаването на атомното оръжие и Малкият Ядрен конфликт. Откриването на универсалния имуностимулатор и Великата Пандемия от Контактна Хемобластоза. Първата марсианска експедиция и постояването на Лунната база. Назад, към миналото. Към тихия и патриархален двайсети век.