— Не ви познавам. Кой сте?
С бледите му хлътнали бузи, мъртъв поглед и тези тънки устни, които едва се движеха, помислих, че годините между него снимката бяха много повече от 11. Нямах готово встъпление. За мен е важно да видя човека. После думите идват сами. Събеседникът ми беше затворник, но това нямаше да помогне, ако той реши да мълчи. Опитах се да уловя погледа му. Пречеше ми проклета та решетка.
— Казвам се Гудуин. Арчи Гудуин. Чувал ли си за частния детектив Нироу Улф?
— Да. Какво искате? — гласът му беше по-дълбок и глух от хлътналите му бузи и по-безучастен от погледа му.
— Работя за Улф. Преди един ден баща ти Джеймс Р Херълд нае мистър Улф да те издири. Каза, че е разбрал за грешката, станала преди 11 години и иска да се оправите. Това сигурно не ти стига като информация.
Прие го твърде сдържано, имайки предвид обстоятелствата. Устата му леко се отвори от изненада, но всичко трая секунда, не повече. Продължи със същия равен глас:
— Не разбирам за какво говорите. Името ми е Питър Хейс.
Поклатих глава.
— Знаех, че ще кажеш така. Съжалявам мистър Херълд. Номерът няма да мине. Улф си иска парите, а част от тях трябва да плати на мен. Ще уведомим баща ти, че сме те от крили. Той естествено ще дойде да се увери. Тук съм за да те предупредя. Старият ще дой де, а ние просто си гледаме работата и мисля, че постъпваме честно.
— Нямам баща — той стисна зъби и гласът му стана друг. — Грешите! Има някаква грешка. Ако дойде, не искам да го видя. Поклатих неодобрително глава.
— Хайде, дай по-тихо! Ами белегът на левия ти крак до коляното? Не можеш да го отречеш. Дали искаш да видиш баща си, или не, той със сигурност ще пристигне, щом му се обадим. Между другото, не ми е известно каква присъда те чака. Най-важното за мен е, че успя да разсееш всички наши съмнения кой си. Издаде се, че не можеш да го гледаш. Защо ще се вълнуваш толкова, ако този човек няма нищо общо с теб? Ако грешим, най-лесният начин да го разберем е очната ставка. Впрочем не съм дошъл да те навивам. Трябваше да те открием и ние го направихме и ако…
Спрях дотук, защото той започна да трепери. Можех и да не продължавам; научих каквото трябва. Проблемът беше Фреър и с право. Не беше почтено да оставя клиента му в такова състояние и да изчезна, след като той уреди срещата… Върху разделящия ни плот ръцете на нещастника, свити в юмруци, се местеха машинално напред-назад.
— Дръжте се! — казах аз. — Аз тръгвам. Просто искахме да те предупредим.
— Почакайте! — той спря да трепери.
— Какво има?
Прибра юмруците си и се наведе напред.
— Не ви виждам добре. Изслушайте ме за бога! Не трябва да му казвате. Не знаете какъв човек е!
— Вече се срещнах с него.
— Майка ми и сестрите го знаят. Повярваха, че кражбата на парите тогава беше нагласена работа. Мисля, че ми повярваха, само той не… Сега съм пак жертва на инсцениран процес. Моля ви, не му казвайте! Този път всичко е свършено. Ще умра… и сега съм като труп. Сигурно няма да мога да издържа. Не искам никой да знае. Нима не виждате как стоят нещата?
— Разбирам всичко.
— В този момент бих искал да ме няма.
— Обещайте ми, че няма да му казвате! Изглеждате ми свестен човек. Вече свикнах с мисълта, че ще умра без вина, но всяко друго нещо трудно ще понеса. Зная, че не се изразявам както трябва, зная, че не приличам на себе си, но ако само…
Не разбрах защо спря да говори. Бях се съсредоточил в думите му и не чух приближава нето на полицая. Докосна ме по рамото.
— Времето изтече.
Станах.
— Обещайте ми! — настоя Пол Херълд.
— Не мога, съжалявам. — беше отговорът ми. После излязох.
Фреър ме чакаше в стаята за посетители. Как ли съм изглеждал когато отидох при не го? Вече извън сградата, той плахо попита:
— Не потръгна и с вас, нали?
— Мисля, че по лицето ми е трудно да се гадае. Ако нямате нищо против, пръв ще научи отговорът ми мистър Улф, тъй като той ми плаща. Ще дойдете ли с мен?